Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Нервака усещаше, че наближава страшен облак, че бурята всеки миг ще ги връхлети и ситуацията изведнъж ще излезе от контрол…

Телефонът звънна. Трябваше да е Афанас… Всъщност не, сигурно беше Бонд, отговорникът за наблюдението…

— Ами едно от ченгетата е изчезнало някъде. Гърка ми звънна…

— Отдавна ли?

— Ами не, някъде от половин час.

— Говедо, защо веднага не ми се обади? — избухна Нервака.

— Ами мислехме, че ще го намерим…

— Мислели… А другият?

— Другият като че ли си е на мястото. При семейството си.

— И този може да изчезне някъде. Така че давай смело, разкажете му играта. Време е.

Край, стига толкова се е церемонил с тези ченгета. Утре ще пречукат онзи, а днес този. Заедно със семейството му. Всичко е подготвено.

— Ставайте, братоци!

Пръв от апартамента излезе среден на ръст слаб мъж с хлътнали гърди. След него тръгнаха помощниците му.

На Голтака вече му беше писнало да кисне тук и да наблюдава постоянно мадамите — майката и дъщерята. Да ги бяха ликвидирали и това е, чиста работа. А те не, мотаят се. Че ги изчукаха, изчукаха ги, ама не бързат май да ги пращат в рая. Чакат нещо, неизвестно какво.

Но ето че дългоочакваната команда вече беше дадена.

Апартаментът на ченгето беше под постоянно наблюдение. Той и семейството му в момента си бяха вкъщи. Бърборят си за нещо, шетат из кухнята, слушат музика, гледат телевизия. Отдавана вече беше нощ, а те още не могат да мирясат.

Голтака и помощниците му се бяха настанили в един апартамент, който гледаше точно към блока на ченгето. Отлична позиция за наблюдение. Само че не можеха да видят какво става в апартамента — зад плътните щори не се виждаше нищичко. Но за сметка на това имаше много добра апаратура за подслушване, чрез която ги слухтяха из целия апартамент.

Пък имаха и оръжие — отлични картечни пистолети „Кедър“, по два на човек. Всеки държеше по едно пушкало във всяка ръка, носеха и бронежилетки. Нали апартаментът все пак се охраняваше. Едно момче с автомат стоеше денонощно пред вратата. А и самото ченге можеше да им се озъби с някой пищов.

Изненадата обаче може да реши всичко.

Голтака се готвеше за внезапен щурм. Но стана засечка. Нито във входа, нито пред апартамента нямаше охранител. А вътре в апартамента не може да е. Освен ако не е влязъл само преди няколко минути…

Вратата беше тежка, блиндирана. Не можеш да я отвориш с шперц. А и нямаше нужда. Лекаря имаше по-мощен ключ за нея — страхотен джобен оксижен. Без да губи нито секунда, той застана пред вратата, включи апарата и започна да действа. Голтака и партньорът му прикриваха гърба му. В случай на необходимост бяха готови да стрелят веднага.

Вратата издържа точно две минути. През това време не се беше случило нищо особено и тримата без проблеми влязоха в апартамента. Огледаха едната стая — празна, влязоха в друга — и там никого. В целия апартамент нямаше жива душа, но се чуваха гласовете на домакините. Голтака веднага схвана каква е работата и със злоба изпразни пълнителя на пистолета си в стария четирипистов магнетофон.

— Изчезваме — каза той.

Но не успяха. На излизане от апартамента от площадката на стълбите ги освети мощен поток светлина.

— Милиция! Хвърлете оръжието!

Голтака обаче не можеше така лесно да бъде изплашен. Той рязко насочи картечния пистолет, но пред очите му веднага затрепка друга светлина — огънят на оглушителен картечен откос. Това беше последното, което той видя преди смъртта си.

Афанас беше ужасно паникьосан, гласът му избиваше в истеричен писък.

— Ченгета! Много ченгета…

В същото време в телефонната слушалка проеча грохот, шум от тежък удар. Афанас извика и притихна. Отново шум и тежки удари. После някой взе слушалката и Нервака чу:

— Не знам кой си, но ще стигнем и до теб, помни ми думата!

Уплашено, той хвърли джиесема.

Афанас и момчетата му бяха арестувани от ченгетата. Беше от ясно по-ясно. Ситуацията беше излязла от контрол…

Ако Мамута беше тук сега, щеше да измисли все нещо. Той винаги знаеше кой лост да натисне. Но Нервака не можеше да повлияе по никакъв начин на събитията, чийто заложник се оказа.

Край, трябваше да си обира крушите. Да вървят по дяволите всички, трябваше да си спасява кожата.

Багажът му бе готов, малогабаритният автомат бе върху куфара. Това бе всичко, време бе…

Той отвори вратата, но така и не успя да излезе. Сякаш ураган го помете, събори го на земята и го запрати навътре в апартамента. Докато се опомни, вече лежеше на пода по корем с ръце на гърба. Върху китките му щракнаха чифт белезници.