Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Изпотрябвал си ми! — пренебрежително се намръщи тя. — На кого му трябва такъв неудачник!

— Ти пък да не мислиш, че някой е приритал за теб?

— Приритал е, не се притеснявай.

— Сериозно ли говориш! И кой пък е този хубостник?

— Искаш ли да знаеш?

— Искам!

— Ами слушай тогава… Един солиден делови мъж.

— Дебел и плешив.

— Откъде знаеш? — учудено го зяпна Лена.

Ей така, съвсем случайно беше уцелил точно в десетката.

— Ами предполагам… Според твоите критерии за преценка на мъжете. Първият е мъжът да е богат. Вторият — да е много богат.

— Ами богат е. Страшно, страшно, ама страшно е богат.

— Даа, знаеш ти как да си живееш. Богат мъж да те носи на ръце, а като допълнение към него и любовник, на когото му става. Или вече нямаш нужда от мен?

Лена се замисли за миг. Накрая, леко смутена, заяви:

— Да, имам нужда от теб.

— Ами чудесно тогава! — сякаш се зарадва Никита. — Ще живееш с богатия си мъж, а ще се чукаш с мен. Само че всичко е до време. Все някой ден ще се оженя. За някоя супер красавица. Такава, че с теб вече няма да ми става. С моите пари всяка ще се омъжи за мен.

— С твоите пари ли?! — озадачено го изгледа Лена, сякаш не го беше чула добре, и се усмихна подигравателно. — Да не би случайно да си пълен с пари?

— Ами… около милионче — две може и да събера — небрежно подхвърли Никита.

— Два милиона?!

— Правилно чу, два милиона. Само че лимоните още не са узрели, зелени са.

Коженият сак с парите стоеше до входната врата. Никита я взе и я внесе в хола. Отвори я.

Лена едва не получи удар при вида на пачките. Опиянена, тя зарови треперещи ръце в тях и ги запремята от една купчинка в друга.

— Всичко това твое ли е? — попита накрая.

— Мое.

— И откъде намери толкова много пари?

— Спестих ги.

— Как така си ги спестил…

— А ти какво си мислеше, че само твоят Витал го бие парата по джоба.

— Той не е мой.

— Е, разбира се, че не е твой — откровено започна да й се подиграва Никита.

Но Лена, изглежда, не забелязваше това.

— Защо не ми каза по-рано за тези пари?

— Проверявах те дали си ми вярна.

— И какво, не издържах ли изпитанието? — Погледна го жално, с молещи очи. Един вид, скъпи, моля те, кажи, че съм издържала.

— Разбира се, че не си! Първо тръгна с Витал, после се появи още някакъв въшлясал с пари.

— Не съм спала с никого от тях!

— Така ли? Ами тогава съм готов да си взема думите обратно.

Лена се хвана като удавник за сламка.

— Скъпи, хайде да забравим за всичко това!

— Мислиш, че е възможно ли?

— Ако се опитаме…

— Добре де, ще се опитам да забравя… Но трябва да се обадиш на онзи.

— На кого?

— Ами на онзи, дебелият и плешивият. Кажи му, че между вас не е имало нищо и няма и да има. С една дума, прати го да пасе. Тогава ще ти простя всичко.

Лена закима одобрително — и веднага хвана слушалката на телефона. Само след минута тя вече разпалено убеждаваше старчока, че не са един за друг. Но онзи явно не искаше да се откаже от нея и не по-малко разпалено се опитваше да я убеди в обратното. В крайна сметка Лена не си сдържа нервите и го прати по дяволите.

— Браво! — изръкопляска й Никита.

— Между нас всичко вече е както преди, нали? — сияеща от щастие попита Лена.

— Разбира се, скъпа… — Никита се приближи до нея и я прегърна. — Всичко ще си дойде на мястото. Ти се връщаш при мен, а парите се връщат при собственика си.

— При кой собственик?

Сякаш я удари гръм от ясно небе. Отдръпна се от него и започна да примигва на парцали.

— Ами парите не са мои. Трябва да ги върна.

— Всичките ли?

— До последната банкнота.

— Шегуваш се, нали?

— Шегувам се…

Лена се отпусна малко, въздъхна облекчено и отново го прегърна.

— Шегаджия такъв!

— Шегаджия съм бил… Ами помисли само, на кого са му нужни фалшиви пари?

Този път Лена го гледаше не като гръмната, а най-малкото като ударена с парен чук.

— Фалшиви ли?!

Никита имаше чувството, че очите й всеки момент ще изскочат от орбитите, и вече се канеше да й подложи шепи.

— Ами да… Напечатах ги на ксерокс.

— Вярно ли е?

— Кълна се в онова у теб, дето толкова обичаш да го излагаш за продан.

— Знаеш ли какъв си? — злобно го изгледа Лена.

— Не знам аз какъв съм, но знам каква си ти. Евтин боклук!

— Не искам да те виждам повече!

— И аз не искам да те виждам. И тъй като този апартамент съм го наел аз, то, мадам, ще ви помоля да напуснете…

Дали обичаше Лена, или не — вече нямаше значение. Никита отдавна беше решил да скъса с нея. Но първо искаше да си поиграе с чувствата й. И изглежда, спектакълът, породен от накърнената му гордост, се получи доста добре. Показа вратата на Лена и я прогони от живота си.