Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Чауса, Вовата, Витал и Никита — наричаха се „братя“ помежду си. Заедно решаваха сериозните въпроси, заедно поемаха рисковете, заедно пиеха водка, заедно си правеха кефа с мадами… Имаха един и същи начин на живот. Вовата беше застрелян от Витал. Витал пък беше убит от Никита… Това е, така свършва братството между бандитите… А всъщност между тях не е имало никакво братство, всичко е просто мит, нищо повече. В света на мафиотите действа само един закон, законът на джунглата.

Светлов беше прав за синдрома на паяците в буркан.

Проклет да бъде този мафиотски живот!

Край, с миналото бе свършено веднъж завинаги… Но не трябваше да бърза да си тръгва. Трябваше да разчисти следите.

Звукът от изстрелите може да е изплашил съседите. Затова Никита реши да побърза. Но навреме откри, че тук съвсем наскоро е правен ремонт — европейският дизайн бе едно на ръка, но беше направена и перфектна звукоизолация. Прозорците бяха със стъклопакет, стените — облицовани със звукоизолационни плоскости, а вратите — двойно по-дебели. Дори и бомба да се взриви тук, никой от съседите няма да чуе и звук.

Можеше и да не бърза толкова.

През цялото време Никита беше с ръкавици, затова не се наложи да заличава отпечатъците от пръстите си. Но трябваше да си представи най-вероятния сценарий на събитията, които уж са се разиграли тук: двамата са се скарали, Витал й е ударил шамар, Албина се е опитала да избяга и той я е спрял с няколко изстрела в гърба, а после е застрелял себе си.

Глупаво е. Мутрите няма да повярват. Но за сметка на това ченгетата на драго сърце ще се хванат за тази версия, за да не си развалят отчетността по разкритите убийства.

Тъкмо мислеше вече да тръгва, но се сети за куфарчето с позлатените закопчалки.

Подмяташе се на пода в коридора. Никита го беше избил от ръцете на Витал. Но в него не откри нищо. Или Витал беше дошъл с празно куфарче, или го е изпразнил тук.

Без да сваля ръкавиците си и без да бърза излишно, той започна внимателно да претърсва апартамента. Но приключи много бързо с издирването.

В един от шкафовете на холната секция, зад тънка преграда от тъмно стъкло бе сложена голяма кожена чанта. Дето се казва, само протягаш ръка и я вземаш. Но не беше толкова елементарно, колкото изглеждаше на пръв поглед. За да се добере до съдържанието й, Никита трябваше първо да намери ключа за сложния катинар, с който беше заключена. Откри го в джоба на Витал.

Вместо ключодържател, на връзката ключове беше закачено апаратче, подобно на радиостанция. Щрак-щрак и достъпът до чантата бе свободен.

В нея откри пари, много пари. Пачки, наредени в плътни редове. Всяка беше по десет хиляди долара. Общата им стойност бе около два милиона. Доста солидна сума! Супер! Но бе и страшно.

Никита се сети какви са тези пари — бяха общата каса на групировката.

Витал е изпълнявал и функциите на касиер. Не се е доверявал на никого, освен на себе си. И на Албина. Превърнал е апартамента й в тайно хранилище. И е идвал при нея винаги сам, за да не разбере никой къде е касата, дори телохранителите му.

Направил е основен ремонт на апартамента, но защо не е предвидил отделна стая за парите, защо не ги е скрил в брониран сейф… Търсейки отговор на този въпрос, Никита натисна копчето на апаратчето.

— Едно, две, три! — каза като в микрофон.

Апаратчето повтори думите му като ехо. Не веднага, но все пак се сети, че в чантата е скрит бръмбар. А Витал е държал у себе си приемното устройство. Явно, когато е наближавал блока на Албина, го е включвал и известно време е подслушвал какво става в апартамента — току-виж, жената е влязла в комбина с някого и са му направили засада…

Никита взе сака и внимателно заключи вратата след себе си. Колкото по-късно започнат да издирват Витал, толкова по-добре.

— Скъпи, върна ли се вече!

Лена положи голямо старание, за да се престори на приятно изненадана от появата му. Ами че как, нали се прибираше най-любимият й човек на света.

— Какво, да не би да съм ти липсвал? — с добре прикрита ирония попита Никита.

— Липсваше ми! Колко си красив само… И какъв тен си придобил! Искам те!

Никита дори не разбра кога се озова в прегръдките й. Искаше да я отблъсне, но почувства, че желанието й е искрено. Домъчняло й е на кучката за мъжкото му достойнство.

Той също не беше против да задоволи първичните си инстинкти с нея. Защо пък не? Облада я грубо, необуздано, сякаш се опитваше да я стъпче, да я унизи. Лена беше във възторг.