Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Ами, общо взето, да.

— Но въпреки всичко ще те наглеждам. Закрилата нали ще е моя.

„Закрилата не ме плаши“, помисли си Никита. Важното е да не те стискат за врата и да ти тикат лицето в калта. Та нали само преди малко Витал се опита да го направи. На него му се струва лесна работа — грабвай автомата и стреляй. Сякаш Никита не знае къде зимуват раците.

— Между другото, готов ли си да се разходим до Канарите? — подхвърли Витал, сякаш пита нещо маловажно.

— Още ли е в сила предложението?

— А ти как мислиш!

— Значи заминаваме — вяло повдигна рамене Никита.

Никита седеше пред телевизора, зяпнал смаяно симпатичната репортерка на екрана. С доста иронична усмивка, тя разказваше за престрелка в някакъв ресторант.

Двама неизвестни нахлули посред бял ден с маски и автомати. Вниманието им било насочено към група авторитетни личности. Никита първо реши, че не е чул добре, но момичето каза точно това — „авторитетни личности“. Открили пряк огън по тях, но с гумени куршуми. Всички били изпонатъртени. Но за щастие нямало убити. За сметка на това пострадали самите „гумени“ килъри — единият бил убит, а другият ранен. Раненият успял да избяга.

Ето каква каша бе станала. И Витал я бе забъркал. А гласеше Никита за ролята на единия килър. Сякаш е знаел много добре, че някой от двамата ще бъде убит. Дали не е целял точно това?

— Никита, излизам! — чу се гласът на Лена.

Отиваше сама някъде. Но в момента Никита изобщо не се интересуваше от това. Обмисляше току-що получената информация. Налегнаха го тежки мисли. Много тежки. Сякаш камък му тежеше на сърцето.

Вече бяха минали три дни, откакто беше казал на Витал, че иска да отвори кафене. Той го бе уверил, че всичко ще се уреди за един ден, но до момента нямаше отговор от него. Сякаш беше изчезнал.

А на следващата сутринта бе полетът им до Канарите. С паспортите всичко беше уредено, с билетите — също. Витал щеше да пътува с блондинката си, а Никита с Лена. Странно защо нямаше никакви новини от него. Може пък да се е отказал от пътуването?

Никита се надигна от креслото и като сомнамбул затътри крака към шкафа за дрехи, облече се и излезе. Тойотата го чакаше пред входа. Някак разсеяно седна в колата, запали двигателя и пое към офиса на Витал.

Но не го намери. Нямаше го и в любимия му ресторант. Никита реши да не ходи до дома му. Нямаше да го открие и там. Явно не му бе до почивки сега. Бе затрупан с работа. Историята с престрелката беше прекалено сериозна.

Никита тръгна към къщи. Не беше в кой знае какво настроение. Имаше усещането, че някъде далече вече са се събрали буреносни облаци и бурята наближава. Нещо не му харесваше Витал напоследък. Ама изобщо не му харесваше. Даже и мисълта за него криеше опасност.

Спряха го на първия полицейски патрул.

— Старши лейтенант Серьогин — представи се катаджията. — Документите за проверка.

Никита му подаде мудно книжката си и документите на колата.

— Някакво нарушение ли направих, шефе? — още по-вяло попита той.

— Имате ли аптечка?

— Трябва да имам.

— Пожарогасител?

— Иска ли питане.

— Употребили ли сте алкохол?

— Какви ги приказвате, шефе!

— Значи сте пили, преди да седнете зад волана — усмихна се иронично старшината.

— Ама нали ви казвам, капчица не съм пийвал!

— Добре де, ще видим тая работа. Елате с мен, гражданино.

— Къде?

— Да дадете проба за алкохол, ето къде! Е, докога ще ви чакам!

— Мамка му!

Никита с голямо нежелание слезе от колата и тръгна към караулката. Но не му позволиха да влезе вътре.

— Елате насам, ако обичате — каза катаджията, показвайки му една червена лада седмица, паркирана наблизо.

— Тук ли ще дам проба?

— Тук! — кимна му старшината и изчезна нанякъде.

Никита с неохота седна в колата. Зад волана седеше цивилно облечен мъж и гледаше някъде през прозореца.

— Е, казвай, шефе, къде трябва да духам?

— Ами където искаш…

Мъжът се обърна с лице към него. Никита веднага го позна.

— Е, здравей, бандит такъв! — каза той, забавлявайки се с неговото стъписване.

— Здравей, Игор. Само че не съм бандит.

— А какъв си?

— Честно ли?

— Е, честно…

— Ами знам ли и аз какъв съм.

— Девета дупка на кавала.

— Да бе, нещо от сорта.

— Вярвам ти. Защото съм в час с всичките ти истории. — Гласът му изведнъж стана строг и твърд.

— И какво знаеш? — застана нащрек Никита.

— Ами всичко. Даже повече от теб. Но ми се прииска да чуя какво ще ми кажеш ти.