Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— И аз ще имам такава къща — отговори уверено Никита. — И яхта. Абе каква ти яхта, ще си купя направо море. Ако щеш, и океан.

— Стига с тези шегички.

— Не се шегувам. Честно казано, мисля да се заема с нещо сериозно. Днес говорихме с Витал. Искаме да отворим нощен клуб. Или даже банка. А после ще видим.

— Банка ли? — с недоверие го погледна Лена.

За банка не бяха говорили, но Бичмето го бе споменал в нощта, която се оказа последна за него. Той искаше да отвори банка в съдружие с някакви сериозни хора. Сигурно Витал е използвал неговата идея.

— А ти какво си мислиш, че все на това дередже ще си остана, така ли? — с лекомислена гордост се изпъчи той.

— Не знам… — Лена започна да се успокоява.

— Бъди сигурна, че ще се оправя. Скоро ще заживеем бейски.

— И ще си имам собствено порше?

Кеша й беше купил кола, нова лада деветка. Но това не й стигаше. По принцип беше трудно да й се угоди за каквото и да било.

— Не… Ще имаш три поршета. Червено, синьо и зелено. Като трите презерватива в кутийката.

— Какво ми намекваш?

— Не ти намеквам, а ти го казвам директно! Отдавна трябваше да те опъна, за да не говориш много-много.

Не звучеше никак джентълменски, но Никита не беше джентълмен. Преди беше бандит, а сега… Точно в това беше проблемът — не знаеше какъв е в момента.

От два дни Никита правеше отчаяни опити да се види с Витал. Онзи постоянно имаше някакви срещи, бизнес разговори, човек не може да го свари на място. Беше изцяло погълнат от бизнеса си — легален и нелегален. Съвсем бе забравил за Никита. Нито се интересуваше как е, нито какво прави.

Чак към края на втория ден успя да го хване в крачка. Той го прие в кабинета си в офиса, наследен от Капитана и Бичмето.

— Как я караш, Ник? — Като че ли се зарадва на срещата им, но в същото време излъчваше студенина. — Някакви проблеми ли имаш?

— Ами не, искам да поговорим.

Без да чака покана, Никита се настани в едно широко кресло. Не се чувстваше като човек, дошъл да моли за нещо. Поне засега.

— Виж ти… Казаха, че си ме търсил.

— Търсих те, но теб все те няма.

— Извини ме, но съм постоянно зает. Ти не ми помагаш и се налага да се оправям сам.

— Ами ти не си ме и молил.

— Нима?

— Нали искаше да отворим нощен клуб заедно…

— Аа, нощен клуб… Да, да, имаше нещо такова. Да, да, вярно, че говорихме за това. Нощният клуб отпада.

— Защо?

— Нямам време за него сега.

— А по-натам?

— За по-натам не знам. Може пак да възникнат някакви проблеми.

— В момента имаш някакви проблеми, така ли?

— Ами, защо, мислиш, съм целият само нерви? Абе с едно говедо си имам ядове. Ами, с една дума… Общо взето, трябва да свършим една работа…

— Каква работа?

— Ами отворихме тука едно магазинче…

— Кои го отворихте?

— Ами аз го отворих. И не щеш ли, нападна ни нечия чужда групировка. Давай, казват, цакай си.

— Ти? Да си цакаш? Тия какво, да не те мислят за някакъв балък?

— Да бе, и аз това им казвам. Викам им, къде сте тръгнали бе, момчета! Че аз си имам сума ти бригади. Къде се бутате! А те викат — на наша територия си тук и си бизнесмен. Не ни дреме, че имаш групировка. Гле’й ги нахалниците, значи!

— Да, вярно, че са изнаглели момчетата… Заради някакво си мижаво магазинче така да те нападнат.

— Че те направо си ми нарочиха среща. Намина един от големите им босове. И казва, значи, дай да си разчистваме сметките. Направо не е за вярване, според правилата трябвало да си цакам на тези говеда. Един вид, моята собствена групировка не важи. Представяш ли си? А пък сградата е на ключово място, в самия център на града. Само трябва да се удари едно ремонтче, да се сложи ламинатче, мраморче. Мазето може без проблеми да се направи на хранилище. Кабинетчето също не е малко, около тридесет квадрата. Ще се оборудва с компютри, факсове-максове. И в приеманата може да се сложи една готина ретутка… Разбираш ли ме, братле, всичко може да се направи супер!

— Чакай малко, какъв кабинет от тридесет квадрата, каква ретутка? Нещо не мога да схвана. Нали говореше за магазинче.

Витал го погледна някак отвлечено, все едно току-що бе паднал от небето.

— Какъв магазин?!? Аа… магазинът… И магазин ще има.

Явно съвсем се омота в лъжи. Искаше да замаже очите на Никита, обаче се оплете като пате в калчище. Изпусна се, без да иска.

— Дали е магазинче, или нещо друго, това няма значение! — каза накрая и угрижено смръщи чело. — Но виж, на говедата трябва да им дадем един урок. Да не се ежат много занапред.