Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Впрочем, това положение устройваше и Никита. Самият той също беше започнал да се отдалечава от Витал и даже щеше да е много щастлив, ако може да се прости с него завинаги. Да, ама не, Витал никога не го забравяше и винаги го държеше под око. Все пак имаше нужда от него.

— Как си с парите? — попита го Витал.

За последния месец това беше първият случай, когато се заинтересува от материалното му състояние.

— Абе имам малко. И колата не ме е оставила още.

Витал не го натоварваше особено. Затова Никита имаше много свободно време и безгрижно си живееше живота. Нае си апартамент, срещаше се с Лена. И караше същата онази тойота. Така и не успяха да я използват в нито една от акциите.

— Колко е това „малко“?

— Ами около хилядарка ще се намери.

— Направо си без пари! Извинявай, брато, съвсем съм се отплеснал. Ама тази работа ми взе душата. Нали ме разбираш, и това да свършиш, и онова…

— Разбирам те напълно.

— На всички момчета дадох мангизи, всички са доволни. Тях не ги забравих. А ти си ми дясната ръка… За себе си забравих, за теб също… Но сега нещата потръгнаха на добре. Пазарът е проучен, проблеми няма. Сега може да помислим и за себе си. Мисля си дали да не отскочим до Канарските острови с теб, а? Ще си вземеш гаджето, аз също ще намеря кой да дойде с мен. Ще си починем, ще се отпуснем малко. Представяш ли си колко гот ще бъде да скитаме по златните дюни, да си правим кефа с разни мацки и да не мислим за никакви проблеми! — Витал замечтано вдигна очи нагоре.

— Представям си.

— Ами чудесно! Ще уредя нещата със задграничните паспорти, с визите и всички други подробности. Мисля да заминем някъде след около седмица.

— Толкова скоро?

— Че защо да отлагаме нещата, братле? А засега ще ти дам малко джобни.

Отиде до сейфа, извади пачка с пари, пристегната с ластик, и я хвърли на масата пред Никита.

— Тук са пет бона в зелено. Каквото искаш, това ги прави. Твои са.

— Е, благодаря ти, братле!

Никита не беше идиот да се откаже парите.

— Не, брато, аз ти благодаря. Не знам къде щях да съм сега и какво щях да правя, ако не беше ти. Можеше отдавна да съм станал храна за червеите.

Така беше, наистина. Затова можеше и да е малко по-щедър. Да му даде не пет, а петдесет хиляди долара.

— Е, време е да тръгвам — каза Никита. — Чакат ме.

— Ами да, разбира се! Чух, че гаджето ти било страшно готино! — с разбиране се усмихна Витал. — При нея ли мислиш да ми избягаш?

— Че кой може да ти избяга на теб? — на шега каза Никита.

— Прав си, братле! От мен не можеш да избягаш. — Витал изведнъж стана сериозен. — Знам, братле, че ти е писнало от всичко това и искаш да се махнеш от бизнеса. Но няма да стане. Ти си с мен. И няма да се измъкнеш от мен.

— Мислиш ли? — попита Никита, като се стараеше да се държи невъзмутимо.

— Не просто мисля, аз знам! — твърдо каза Витал. Но веднага смекчи малко тона: — Е, не се нерви, брато! Да не ти е зле при мен? Ето, пари ти давам. На Канарите ще си починем заедно. Не ти давам зор за нищо. Какво не ти харесва?

— Искам да се захвана с нещо сериозно.

— С какво по-точно?

— Да започна собствен бизнес.

— Какъв?

— Ами например да си отворя едно магазинче.

— Че какъв е проблемът? За такова нещо винаги ще ти дам пари. Искаш ли да си направим на партия нощен клуб? Между другото дойде ми една идейка…

— Може да пробваме.

— Ами чудесно! Ако успееш да се справиш, ще ти дам да въртиш целия ни легален бизнес. Какво ще кажеш?

— Ами няма лошо.

— Хайде, утре ще си поговорим за това. А сега можеш да си починеш. Ще се видим довечера.

— Защо довечера?

— Аз какво, не ти ли казах?

— Нищо не си ми казвал.

— Съвсем съм изкуфял вече — леко се чукна по главата Витал. — Довечера имаме нещо като парти.

— Събираш момчетата ли?

— Не бе, момчетата… Макар че и те ще са там. Дойде ми една идейка… Накратко казано, искам да събера всичките ни бизнесмени накуп. Всичко ще бъде, един вид, официално. Цветя, шампанско, музика… костюми, вратовръзки, мадами с вечерни рокли…

— За какво ти е пък това?

— Ами, мисля си, значи, че времената се променят. Нещата се уталожват вече, всичко постепенно се нормализира. Балъците вече не са съвсем балъци. Започват да си показват зъбите, а и станаха по-умни. Грубият рекет вече е отживелица. Спор няма, че гърбът трябва да е стабилен, но трябва меко да си постелим, за да спим добре. Че ще вземаме процент от балъците, ще вземаме. Но трябва да им подсигурим, значи, максимално добри условия. С една дума, те трябва да виждат в мен не враг, а сигурен партньор. Разбираш ли ме?