Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Скоро ще дойдат ченгетата. А на тях тази кучка им трябва.

— Щеше да е най-добре, ако бяхме взели Капитана като заложник.

— Да, но в такъв случай нямаше да изпълним основната си цел.

— Точно така, братле. Не сме дошли тук без причина.

В този момент отекна трясък по вратата. Явно в действие бе влязъл боен чук. Но вратата бе много здрава и нямаше да могат да я разбият така. Виж, с оксижен беше по-вероятно. А кой знае, можеше всеки момент да го изнамерят отнякъде.

— Къде е тази кучка?

Витал нахлу в стаята, в която Нели беше закопчана за радиатора.

— Недей! — запищя тя, прикривайки глава със свободната си ръка. — Всичко ще ви кажа!

— А какво имаш да ни казваш? — на секундата реагира Никита.

— Не ме убивайте! А аз ще ви кажа как да се измъкнете оттук…

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Ако щат, и три пъти по-силно да удрят — по-лесно бе да се пробие тухлена стена, отколкото такава блиндирана врата.

— Хайде, показвай! — Витал бързо откопча Нели от радиатора.

Тя ги заведе в кухнята и им показа вентилационната решетка.

— В тези блокове вентилационните шахти са много широки — каза им.

— И решетките също — отбеляза Никита.

Да счупят решетката, не беше проблем, но какво щяха да правят след това? Нали нямаха въже.

Не се наложи да избиват решетката. Никита само я докосна и тя плавно се плъзна встрани.

— Въжето е там — каза Нели.

И наистина, въжето беше завързано в шахтата и натегнато като струна, се спускаше надолу. По него имаше специални възли, за да се улесни спускането.

— Капитана ли се е готвил за бягство? — попита Никита.

— Не… Той не знаеше…

Той забеляза, как Нели леко потрепна — сякаш се усети, че се е изпуснала, без да иска.

— А кой знаеше? Любовникът ти ли?

Нели веднага се хвана за думите му. Подозрително лесно се съгласи с него.

— Да… Няма какво да си кривя душата…

В този момент Никита се сети за нещо много странно.

— Имаш телефон тук…

— И какво от това?

— Защо тогава днес отиде да се обаждаш от уличен автомат?

— Точно така! — подозрително присви очи Витал.

Досега подканваше Никита да побързат, но изведнъж като че ли промени решението си — изглежда, искаше да разбере цялата истина.

— Кой искаше да пречука Капитана? — осени го изведнъж.

Нели потрепна, долната й челюст заигра, в очите й проблесна страх. Витал явно беше попаднал точно в целта.

— Само не ни мотай, жабо, да не те гръмна веднага! — сплаши я той, побутвайки я с дулото на пистолета в корема.

— Ами не ми се е представял лично… Но съм чувала, че му викат Бичмето…

— Бичмето ли?! — Сега пък заигра долната челюст на Витал и започна бавно да се отваря.

Тогава Нели се разприказва:

— Стигна до мен чрез Лисицата. Обеща ми кола, порше. Дава ми пари. Много пари… Той състави план… Тази нощ трябваше да дойде един негов човек… И… Като цяло, всичко щеше да се размине без много шум…

— Глупачка! Че и тебе щяха да те пречукат! Без много шум.

— Ама ние не сме се разбирали така…

— А ние разбирали ли сме се, че няма да те пречукам?

— Да.

— Но аз ще те пречукам.

— Не, недей…

— Тогава бързо казвай как да намерим Бичмето!

— Не знам… Честно, не знам…

— На кой телефон се обади?

— Чакайте малко…

Нели бързо отвори едно от чекмеджетата на бюрото, взе оттам една химикалка, намери кутия кибрит и набързо написа на него номера на телефона. Явно в момента не беше в състояние да лъже.

— Е, благодаря! — Витал изтръгна кибрита от ръцете й.

Но дулото на пистолета продължаваше да бъде насочено към нея.

— Извинявай, коте, но въпреки всичко ще трябва да те гръмна! — тежко въздъхна той. Погледът му стана плашещо празен. — Така трябва…

Не се шегуваше. Трябваше да го направи. Нели беше свидетел. Чрез нея ченгетата щяха да получат убедителни доказателства, че Капитана е бил убит от един от тях — Витал или Никита.

— Недей! — запищя Нели.

„Трябва!“ — реши зомбито у Никита. „Не трябва!“ — проговори човекът у него.

В тази ситуация обаче инстинктите решаваха всичко. Никита не искаше Нели да умира. Но… така трябваше да стане…

Витал сложи палец на езичето на спусъка, притисна го леко… Още секунда и…

— Не стреляй! — неочаквано за себе си извика Никита.

— Защо? — Палецът замря.

— Аз ще го направя…

Никита взе пистолета от ръцете му, същия зиг зауер, с който преди малко бе застрелян Капитана, но не стреля. Той отиде при Нели, пъхна пистолета в ръката й, накара я да го стисне здраво и да натисне спусъка. После взе пистолета, напъха го в найлоновия плик, който лежеше захвърлен на масата, и го прибра в джоба на якето си.