Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Капитана беше в полезрението му точно две секунди. Този път телохранителите не използваха щитове. Иначе Никита нямаше да има и тези секунди.

Впрочем две секунди бяха нищо време. В случая бе нужен професионален снайперист, само той ще може да прати куршума точно в целта. Ник можеше да се пробва, но без гаранция за резултата.

Върна се вътре. В хола вече нямаше никого. Витал се беше преместил в кухнята. Албина с доста потиснат вид се въртеше около печката.

— Е, хайде де, отпусни се малко — увещаваше я Витал. — Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Опита се да повдигне темата за секс. Но това още повече я потискаше.

— Абе тука такова… видях един тип. Тръгна нанякъде с един готин мерцедес. С телохранителите си.

Витал веднага схвана за кого става дума и защо Никита не говори директно.

— Някакъв тип ли? С мерцедес? Е, и к’во от това? — пренебрежително нацупи устни той. — Намерил с какво да ме учуди, мамка му! Ето, ние с Албина, като забогатеем, ще си купим самолет. Нали така, Албина?

Албина мълчеше.

— Защо само се цупиш? Дай да фраснем по една водка! Ще се поразвеселиш…

— А има ли?

— Нямаш никакви проблеми. Сега ще уредим нещата. Ник! — умоляващо го погледна Витал. — Трябва да отидеш! Това, магазинът е на две крачки… Аз, нали ме разбираш, не мога…

— Добре де, уговори ме.

Никита се облече и излезе от апартамента, слезе на двора. Магазинът изобщо не беше на две крачки, както бе казал Витал, а доста по-далеч. Впрочем Никита не се възмути особено от този факт.

В магазина обиколи щандовете, без да бърза много. Купи палка салам, парче шунка, килограм холандско сирене, бурканче червен хайвер, няколко пакета пелмени, хляб. Няма да подяждат непредпазливата стопанка я. А и самата тя скоро нямаше да може да отиде до магазина. Може ден, може два, а може и повече, не се знаеше.

Купи и водка. Сложи трите бутилки „Абсолют“ в отделен плик. Замисли се за момент и сложи в същия плик още четири бутилки бира. Нека Витал да пийне за изтрезняване малко биричка. Водка от сутринта, това е прекалено. Чака ги доста работа. Още не бяха обмислили какво точно ще правят, но че няма да си почиват, това бе сигурно.

Никита си тръгна от магазина натоварен като магаре. По улицата мина покрай една телефонна кабина, там стоеше едно страшно гадже с дълги крака — стройни, спортен тип. Никита така се беше загледал в тях, че от заплес не видя кога вратата на кабината се отвори. Бум! Пред очите му заискриха звездички, главата му щеше да се пръсне от болка, а на челото му бавно започна да расте джонга. Но успя да се задържи на крака и не изпусна пликовете.

— О, извинете! — От притеснение момичето чак прикри устата си с длан.

— Много ви благодаря! — саркастично й благодари Никита.

А момичето беше хубаво. Даже много хубаво. Имаше светлокестенява коса, подстригана на черта, беше добре гримирана. А очите й… А устните… Може би по-хубава от нея беше само Лена.

Освен това беше я виждал някъде. И то съвсем скоро. Но къде?

— За какво ми благодарите? — изчурулика като славейче тя.

— За цицината. И за това, че ме боли главата. Сега няма да има нужда да ходя на тренировка. И без това си покрих норматива.

— На тренировка ли? Да не сте спортист?

— Че какво, не си ли личи?

В никакъв случай не можеше да се каже, че Никита изглежда слаботелесен. Винаги се бе гордял с атлетично тяло. А и в лицето съвсем не беше грозен. Изобщо си беше хубав мъж. Неслучайно Лена си падаше толкова по него.

Тази красавица също прояви определен интерес към него. Но къде я беше виждал?

— Честно казано, не приличате на шахматист — усмихна му се момичето.

— Кой ви каза, че съм шахматист? Боксьор съм.

— Това заплаха ли е? — Мацката явно имаше чувство за хумор.

— Подигравате ми се, нали? Не стига че ми счупихте главата, а на всичкото отгоре ми се и подигравате. И даже няма да ме поканите на чашка кафе.

Никита не беше вързан в устата.

— Е, вие пък, от вратата и за главата… Като гледам, няма да умрете от скромност.

— Ще умра от липса на внимание.

— Аа, така ли било!

— Далече ли живеете?

— Че вие вече и на гости ли имате намерение да ми дойдете?

— Ами да…

— А ако е далече, няма ли да дойдете?

— Ако ще да е на края на света, пак ще дойда.

— Няма нужда да ходите чак до края на света. Ето го блока. — Тя показа към небостъргача. — Тук живея.

— На високо ли сте?

— А вас какво ви интересува?

— Знаете ли, имам един лош навик. Когато любовта ми е несподелена, имам навика да скачам през прозореца.