Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Ако той се беше раздрънкал, сирените на патрулките отдавна да са опищели всички улици наоколо. Щяха да търсят жигула и запорожец с еди-какви си номера.

— Точно го каза. Ще трябва да се отървем от запорожчето.

Никита беше напълно съгласен. Беше отлично запознат с методите за разпит в милицията. Не всеки би издържал. Гирата и Вовата също се бяха огънали. И Артьом може да се раздрънка.

Той се зае със запорожеца. Закара го доста далеч от района на небостъргача.

За да се върне обратно, му се наложи да си хване такси. Спря някакъв не първа младост опел. Зад волана седеше грозна, но добре облечена жена с надменно изражение. Демек, вижте ни колко сме важни. Ако се съди по външността, можеше да й се дадат както тридесет, така и четиридесет години. Има такава категория хора, чиято възраст трудно може да се определи.

Никита й каза адреса на кафенето до небостъргача. Жената му кимна и мълчаливо подкара колата.

През целия път той мълча. А тя го стрелваше с очи от време на време. Сякаш беше учудена от нещо. Ами как сега, тя е толкова важна, пък той не й обръща никакво внимание. Даже е някак невъзпитано от негова страна…

Тя не издържа:

— Да не работите в кафенето?

Вече не изглеждаше толкова надута. Даже напротив, сякаш й се искаше да си излее душата пред Никита. Да склони глава на рамото му, да му се оплаче от живота. Явно й беше скучно на жената. А може просто да няма кой да я приласкае, да я разбере.

— Да, там работя — кимна Никита.

— Като какъв?

— Като сервитьор.

— Защо не съм ви виждала нито веднъж? — В очите й проблесна някакво ликуване.

Нещо от сорта на „Аа, хванах ли те, скъпи?“.

— Днес ми е първи ден. Вие какво, да не ходите там?

— Ами живея наблизо. И случайно обядвам само в това кафене.

Тя отново изпъчи гърди и вирна брадичка. Един вид, вижте ни кои сме ние. Не сме случайни, обядваме само в кафене…

— А къде вечеряте?

— Вечерям вкъщи — разпалено продължи тя, поемайки си дълбоко дъх, и го изгледа многозначително.

Е, край, сега пак щеше да се разплямпа.

— Ами, какво да ви кажа, живея сама. Сама си готвя. Но готвя много вкусно. Повярвайте ми!

— Да бе, вярвам ви.

— Ако искате, можете да се убедите. Кога свършва смяната ви?

— Чак до сутринта съм.

— Ама кафенето нали работи само до полунощ!

Пак го хвана в лъжа.

— Е, кафенето си е кафене, а аз съм си аз…

— Добре де, младежо. Щом не искате да ми дойдете на гости, направо си кажете.

На Никита му се строи, че всеки момент ще се разплаче. Глупачка!

— Че вие не сте ме канили.

— Така ли? Нима? Ами смятайте, че съм ви поканила. Между другото, пристигнахме.

Жената спря пред кафенето, където го чакаше Витал.

— А аз живея ей там — показа тя към един пететажен блок от другата страна на пътя.

Никита погледна само от учтивост, но изведнъж погледът му се избистри. Мозъкът му започна да работи на бързи обороти.

— Знаете ли, много обичам торта — започна той.

— Каква? — разпалено попита жената.

— „Наполеон“.

— Тъкмо днес мислех да правя такава.

— Мисля, че бутилка шампанско ще е точно на място.

— По принцип имам всичко в хладилника. Но ако настоявате…

— Честно казано, не настоявам. Но ще дойда.

— Кога?

— Не знам, мога да дойда и след час. Как да ви кажа, днес не съм на смяна. Дойдох за всеки случай. Може колегата да не дойде. А може и да дойде. Кой номер е апартаментът ви?

— А, да…

Жената му каза номера, той слезе от колата и за довиждане й изпрати въздушна целувка.

Витал го чакаше на маса до прозореца и от време на време поглеждаше навън. Наблюдаваше изхода на двора. Околните го гледаха подозрително.

— Хубаво място си избрал, няма що — отбеляза Никита, сядайки до него.

— Да бе, лошо място избрах, вярно е — веднага се съгласи Витал. — Не знам, може и Капитана да съм изпуснал. А навън ме е страх да се покажа. Току-виж, попадна на ченгета. Нали знаят, че сме някъде в района, в радиуса на радиостанцията.

— Знаят.

Точно пък Светлов няма как да не знае.

— И в апартамента не можем да се върнем. Пак заради тях. Ами ако Артьом се е раздрънкал?

— Трябва да наемем друг апартамент — каза Никита. — Някъде тук, наблизо.

— Да бе, пробвай се…

— Ами аз вече всичко съм уредил.

— Е, казвай! — недоверчиво измърмори Витал. — Не, ти сериозно ли говориш?

— Сега не му е времето за шеги.

— Значи си наел апартамент. Колко?

— Какво колко?

— Абе колко пари ти поискаха? — Витал показа с очи към сака си.