Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Това е всичко — каза Витал, когато четиримата се сгромолясаха в краката му.

Той натисна отново спусъка, за да довърши единия, който се мяташе тежко ранен. Но автоматът мълчеше, нямаше повече патрони.

А раненият гледаше Никита умолително, не можеше да говори. Говореха очите му. И в тях се четеше панически страх от смъртта.

— Клюн, ти ли си? — позна го Никита.

Не изпита съжаление към него, но и нямаше куража да го довърши.

Клюна кимна утвърдително. В очите му проблесна искрица надежда.

Никита беше попаднал в групировката чрез него. С негова помощ той бе минал първото си бойно кръщение. Проснат окървавен, сега той явно не можеше да разбере, че Никита би искал да му благодари за това, а трябваше да го накаже…

У него обаче не беше заложено желание за мъст, а желанието да оцелее.

Артьом спаси положението. Автоматът му избълва кратък картечен откос — Клюна трепна с цялото си тяло, притвори очи и притихна…

„Ами това беше“ — успокоен си помисли Никита.

Няма значение как, сам или с чужда помощ, но той бе спечелил битката. Целта беше постигната. Но някъде дълбоко в подсъзнанието му сякаш светна червена лампичка — това все още не означаваше, че може да се отпусне.

Витал беше на същото мнение. Той бързо притича към водещия джип. Огледа го — нямаше никого. След това погледна във втория — и там също. Както и в беемвето. За сметка на това на шофьорското място беше оставен джиесем. Той го взе.

— Изчезваме — Витал посочи на Никита най-близкия джип.

Ключът беше оставен на таблото. Само след минута Никита вече беше излязъл с колата от двора на блока и се носеше с бясна скорост по шосето. А някъде далече се чуваше вой на полицейски сирени.

— Ник, направо ми скри шапката! Страшна работа свърши! — възхитено възкликна Витал и сложи ръка на рамото му.

— Така ще те центрирам, че вратът ти ще се скърши! — злобно го прекъсна Никита и отхвърли ръката му.

— Ей, какво ти става бе, братле? — намръщи се онзи.

— Ами такова, шарено! От какъв зор ни трябваше да се мъкнем в онзи апартамент? Знаеше много добре как ще свърши цялата работа.

Витал дълго обмисля чутото и накрая заяви:

— Ник, братле, недей да се държиш така с мен. Ти си печено момче, спор няма. Но и аз не съм вчерашен. Не се дръж така. Става ли?

— Добре де, прекратяваме спора — кимна Никита.

— Така да бъде. Не сгрешихме, като се замъкнахме в апартамента. Видя ли колко говеда очистихме? В близко бъдеще никой няма да ни притеснява. — Витал неочаквано направи сладка прозявка, шумна и широка. — Трябва да се понаспим.

— Ами ченгетата?

— Ченгетата са смешници. Много добре знаеш, че се радват, когато ние се избиваме помежду си.

— Добре, да забравим за ченгетата. Вярно, Витал, няма да е зле хубаво да се наспим.

Никита изведнъж почувства, че направо умира за сън. Опасността вече беше отминала и организмът му имаше нужда от спешно разтоварване на напрежението.

В този момент джиесемът звънна.

— Да? — прозя се в слушалката Витал. — Мошеника ли?… Нее, не е Мошеника… Ааа, ти ли си, говедо? — веднага се оживи той. — Е, какво, мръсен помияр, изненадахме ли те?… Да, Капитане, издухаха го твоите тъпаци. Кажи на другите момчета там, че на всеки, който посмее да вдигне ръка срещу мен, скача директно в гроба. А тебе, боклук такъв, ще те направя на пихтия, ще те изям с парцалите и ще те изтропам централно пред мавзолея… Давай, давай, лай още. Не можеш да ме ухапеш… Кой съм аз ли? Аз ли няма да мога? Че аз света ще обърна, обаче ще те докопам бе, тъпак!

Никита не чуваше думите на Капитана, но не беше трудно да се сети какво говори.

— Накратко, помияр такъв, недей да лаеш много, а ме слушай внимателно. Дай да си нарочим една среща и ще се разберем като хората. Става ли… Ами чудесно. Къде?… А, да, сетих се, знам го. Кога?… А, нее, не става, дай по-късничко вечерта, че трябва да се понаспим. Да… В седем ли? Отлично. Чакай ни. Айде, чао! Върви по дяволите, нещастник мизерен!

Витал метна телефона през прозореца и погледна Никита.

— Имаме нарочена среща за утре. Ще се видим с Капитана в кръчмата. Един вид, ще минем без пукотевица.

— Срещай се с когото искаш. Само не ме вземай със себе си. Изобщо не ми се занимава с глупости.

— Защо бе?

— Че нали ще ни изпозастрелят като яребици там.

— Да бе, и ще ни сложат в тигана. За вечеря на Капитана.

— Ще видиш, не той, а ти ще смърдиш централно пред мавзолея…

— Няма. Защото няма да отида на срещата. Още не съм изперкал напълно.