Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Аа, така няма да стане! — поклати недоволно глава Витал. — Гранатометът ще свърши работа, няма спор. Все пак имаме девет снаряда. И всеки има по едно пушкало. Но не е достатъчно. Трябва да се върнем.

— Къде? — шашна се Никита.

— В апартамента. Там има още три автомата, няколко пистолета и цял сандък с гранати. Трябва да пренесем всичко тук.

— Но това е безумие! — Никита демонстративно погледна часовника си.

— А, само не ми се прави на интересен! — изкриви устни в кисела гримаса Витал. — Ще ми показва часовника той… Все тая ми е колко часа показва скапаният ти часовник, разбра ли? И с ченгетата не можеш да ме изплашиш! Плюя на тях, ясно ли е!

— Витал, какво ти става, да не изперка? — попита Никита.

— Ще ти перна аз на тебе един! Накратко, затваряй си устата, че замириса на лошо. Хайде, тръгваме!

И този път извадиха голям късмет. Лесно и бързо откраднаха един москвич 412 и с него стигнаха до апартамента, в който бяха оставили половината от арсенала. Добре че Витал още не беше блокирал тотално — преди да влезе в апартамента, пак взе тубичката с лепило и намаза дланите си и дланите на останалите.

Часовникът показваше три и половина през нощта, или по-точно сутринта. Щяха да имат достатъчно време да се доберат до новата си квартира, преди да е съмнало. Това поуспокои малко Никита.

Но неизвестно защо, вътрешно беше доста напрегнат, когато тръгнаха да излизат от апартамента. Сякаш някаква невидима сила го накара да отиде до прозореца и да погледне навън.

Под слабата светлина на уличните лампи забеляза как в двора влизат два джипа и едно черно беемве.

— Много познати коли.

Думите му прозвучаха някак странно, сякаш не ги беше произнесъл той, а някой друг говореше чрез него. И този някой обясни всичко.

— Какви глупости дрънкаш? — попита Витал.

— Ами ето, явно сме в засада.

— Какво?

— Мутрите на Капитана са долу.

— Да бе! Стига глупости!

Витал се залепи за прозореца. Точно в този момент от водещия джип излязоха четири момчета с кожени якета.

— Яката го загазихме! — намръщи се той с досада.

„Нали те предупредих!“ — искаше да каже Никита, но думите застинаха на устните му. Сега не му беше времето да си изясняват кой крив, кой прав. Трябваше да се действа, и то незабавно.

— Какво ще правим? — попита объркано Витал.

Налудничавата идея, която ги накара да дойдат тук, се изпари като дим от главата му. Той започна да разсъждава съвсем трезво. Но дали вече не беше твърде късно?

— Ще убиваме.

И отново тези думи сякаш не бяха на Никита, а някой друг го бе накарал да ги каже.

Мутрите, на брой около дванадесет, се скупчиха, после моментално се разпръснаха — две четворки бавно, сякаш насила, тръгнаха към входа, а третата остана до беемвето.

Вече нямаше никакво съмнение, че бойците са дошли за тях.

Никита пръв скочи към сандъка с гранатите РГД-5. Беше отворен — това бе добре. И кутията с взривателите също бе отворена — още по-добре. Той зареди четири гранати една след друга. Витал също не си губеше времето — метна сака си зад гърба и се зае с гранатите. Артьом подготвяше автоматите за стрелба, това беше единственото, което правеше добре.

Автоматите бяха хубави, „Калашников“, модел АКМСУ с къса цев, калибър седем шестдесет и две. А Никита и Витал имаха по една купчинка с гранати. Освен това и тримата бяха въоръжени с пищови — по два ТТ на всеки. Никита имаше и автоматичен колт. Друго не взеха — нямаше нужда да се натоварват с излишно снаряжение.

Никита се подготви психически, че след малко ще трябва да убива. Изключваше възможността сам да падне мъртъв. И то не защото като млад човек не мислеше за смъртта, а защото подобни мисли бяха табу за него. Той можеше да мисли само за победата. Трябваше да победи на всяка цена. И щеше да го направи. Ако убива.

Да убиеш, за да оцелееш — ето я цялата философия.

Щеше да му се наложи да стреля по момчета, с които може да е седял на една маса, с които са си пили водката заедно, участвали са заедно в сблъсъци между групировките. Но всичко това е минало и сега те са дошли, за да убиват — да убият него. Така че не можеше и дума да става за милост.

Той излезе на стълбите. Беше тихо. Само някъде далече долу се чуваха тежки стъпки. Идват за него. Идват, за да го убият.

Нещо забушува в гърдите му. Но не беше нито яростно, нито свирепо. Напротив, бе студено, вледеняващо кръвта. Всичките му чувства и емоции в един миг се изпариха. Разумът надделя над чувствата — мислите му бяха решителни, хладнокръвни, първобитни.