Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Ей го на, пак затъна в лайна до ушите. Всъщност излизаше, че изобщо не е изплувал от тях от момента, в който влезе в групировката на Капитана. Първо беше рекетирането на бизнесмените, после историята с убийството, районното, пак рекет, пак в районното. После започнаха мръсните номера и подливането на вода. Край нямаха те — първо Гирата, после Светлов и Вершинин, Капитана и накрая Вовата. Сега пък и Витал го насади едно хубаво — по петите им бяха и ченгетата, и Капитана с мутрите си.

Трябваше да си плюе на петите, да си спаси кожата и да чака, докато нещата се уталожат. А той какво направи — в комбина с Витал тръгна срещу Капитана. Няма що, голям герой. Трябваше да прати Витал по дяволите. Изобщо не му трябва групировката, начело на която Витал искаше да застане. Не му трябва. Но Никита реши да се направи на благороден — че как иначе, нали Витал го спаси от сигурна смърт, нали свети маслото на Вовата.

Но виж, Капитана не можаха да го пратят на оня свят. Сега мутрите му още повече щяха да се сплотят и да притиснат и Никита, и Витал. Имаха да им връщат три трупа. И на никого нямаше да му пука, че двамата имат такива големи заслуги към групировката. Сигурно Капитана вече им е дал команда „дръж“. А и ченгетата със сигурност вече са заели позиция.

Вече бе късно да се бяга. Щяха да го търсят под дърво и камък, и то до края на живота му. Капитана нямаше да миряса, докато не го намери. Така че оставаше едно — да продължи да играе тази опасна игра до край.

Никита взе окончателно решение. Всичките му емоции се изпариха в един миг. Той се успокои, мисълта му се избистри. Започна да се вглежда по-внимателно навън, наблюдаваше зоната на евентуална атака. Но не, нямаше съмнителни лица. Никой не се беше промъкнал до апартамента.

Вече се смрачаваше. Той предаде поста на Витал и отиде да поспи. Заспа много бързо. Нищо не му тежеше. Може би само за Лена му беше малко мъчно. Не че я беше загубил, просто беше започнала да му липсва и искаше да я види. По-добре да не мисли за това, при мисълта за секс младият здрав организъм реагира с излишно напрежение на определени места, а това пречи на съня.

Събудиха го през нощта. В един и половина.

— Хайде, тръгваме! — каза Витал.

Тръгваха оттук, но къде отиваха, засега не знаеха и самите те. При кого можеха да отидат? Всичките възможни адреси сигурно бяха под наблюдение, хората на Капитана ги търсеха навсякъде.

— И кола нямаме — тежко въздъхна Артьом, когато слизаха по стълбите.

— Да, кола ще ни трябва на всяка цена — кимна Витал. — Слушай, Ник, че ние забравихме за твоята тойота. Тя не се води на твое име, точно сега е моментът да я покараме.

Но по някакъв начин трябваше да стигнат до нея. В същото време в съседния двор беше оставена без надзор нечия лада шестица с цвят на кафе. Витал не издържа на изкушението.

Собственикът й беше направил всичко възможно, за да не я откраднат — беше затворил плътно прозорците и вратите, беше свалил клемата от акумулатора и даже беше направил един хитър трик — бе откачил всички кабели. Но не ги беше взел със себе си. Като я погледнеш отстрани, никога няма ти дойде наум, че няма да даде контакт.

Но собственикът не беше предвидил, че крадците ще разсъждават трезво и ще извършат кражбата спокойно, без излишни нерви и бързане.

Витал спокойно извади от джоба си тубичка с лепило, намаза пръстите си, така че пластът лепило да не позволи да се оставят отпечатъци. След това даде тубичката на Никита и Артьом, а той се приближи до колата, изби с камък задното странично стъкло и пак толкова спокойно се дръпна от светлината на лампите. Изчака малко. Никой не бързаше към мястото на инцидента.

После работата пое Никита. Артьом отвори задната врата, резето на шофьорската врата щракна и Никита седна зад волана, отскубна кабелите от таблото, свърза ги, но колата не искаше да запали. Той не загуби самообладание, за него проблемът беше елементарен. Съвсем спокойно отвори капака на колата и погледна под него. Точно така, акумулаторът не беше закачен. За всеки случай опипа и кабелите за високо напрежение. Така си и знаеше, към свещите не се подаваше искра. Но нямаше проблем. Готово, вече всичко трябваше да е наред.

След около минута колата бавно излезе от двора. Зад волана седеше Никита. Беше му все едно някак каква кола кара, своята или крадена. Като че ли вече не се страхуваше от нищо.

Въпреки че имаше определена доза страх. Но това не беше страх, от който човек изпада в паника, от който му се разтреперват краката, загубва и ума, и дума и не може да мисли. Бе просто инстинктивен защитен страх. Той трябваше да се страхува от Капитана и неговите бойци. И се страхуваше. Но дотолкова, доколкото да може реално да оцени истинската им сила и да не бъде хванат натясно.