Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Имаше риск липсата на страх в неговото положение да доведе до доста неприятни последствия. Ако не се страхува човек, може да надцени силите си и да подцени противника. Започва да си въобразява, че е най-силният, най-ловкият, най-умният. А такъв човек много лесно може да попадне в капана.

Излишъкът от страх, от друга страна, също не е полезен. Надценяването на противника кара човека да изпадне в пълен блокаж, от който се излиза доста трудно, и е добре, ако успее да го направи сам. В противен случай може да му помогне вражеският куршум.

Витал знаеше къде трябва да отидат — на Киевската гара. Там постоянно се шляят разни тъмни личности, които предлагат жилища под наем — апартаменти, стаи, каквото поискаш. Плащай и се нанасяй, нито паспорт ще ти искат, нито ще те питат как се казваш. Стига да си платиш.

— Познаваш ли някой там? — попита Никита.

— Точно в това е работата, братле, че никого не познавам и никой мен не ме знае. Това ме урежда идеално.

Ролята на току-що пристигнал от провинцията разиграваше Артьом. С доста глупав вид, той ходеше насам-натам из гарата, търсейки нужния човек. И накрая го намери. Една жена се съгласи да му даде под наем двустаен апартамент. Тя седна заедно с него в някакво такси, а Никита тръгна след тях с ладата шестица.

Апартаментът се намираше близо до гарата. Имаше две стаи, мебели, телефон. И телевизор. Сега това беше най-важният елемент от обзавеждането.

— Апартаментчето не е никак лошо — даде оценката си Витал. — Мебелите са стари, но нищо, стават. Как мислиш, Артьом, дали няма да ни изработи лелката?

— Да ти приличам на балък? Погледнах паспорта й. Регистрацията за местожителство е истинска, не е менте. Апартаментът си е неин, а пък тя май живее при сестра си.

— Това си е неин проблем. Таакаа, и вратата като че ли изглежда солидна. — Витал продължи да оглежда апартамента. — Коридорче, а тук завойче… Таакаа, ако някой застане на пост тук с един гранатомет, то познайте кой ще може да влезе.

— Откъде ще го вземем този гранатомет? — попита Артьом.

— Как така откъде! Да му се не види! — сепна се той и само дето не извика. — Абе какво съм блокирал днес? Стига толкова, момчета! Хайде, по колите.

Само след пет минути Никита вече се носеше с бясна скорост с шестицата из нощния град. Трябваше да отидат съвсем наблизо. След половин час вече бяха в изоставения апартамент на Витал.

— Всичко ли ще вземем? — попита Артьом.

— Де да можехме… — тежко въздъхна Витал.

Можеха да го вземат, разбира се, да натъпчат багажника до горе, но Витал разсъждаваше другояче.

— Трябва да разделим оръжието — каза той. — Едната половина ще оставим тук, другата ще вземем. Че кой знае какъв номер могат да ни извъртят…

Той беше същински пророк. Бяха тъкмо на половината път към новия си дом, когато изведнъж след тях се лепна полицейска кола.

— Дай газ! — подвикна Витал.

Никита натисна газта до край и зави на първия завой. Колата поднесе леко, но той успя да я овладее и продължи нататък. Но фордът на ченгетата беше плътно по петите им. Сякаш нищо не можеше да го спре.

— Ама че говеда! — вбеси се Витал. — Сега ще видите вие…

Той се премести на задната седалка. В краката на Артьом имаше зареден автомат. Витал го взе, извади пълнителя и провери патроните.

— Точно така, от трасиращите 21 21 Куршум, който оставя следа по траекторията си, използва се за бързоподвижни цели. — Б.пр. са. Ей сега ще видите вие!

— Може би не трябва, а? — попита Никита.

— А какво, да вземем направо да се предадем, така ли?

Витал изби с приклада задното стъкло и извади дулото на автомата.

Под гумите на форда с оглушително свистене започнаха да изскачат искри от трасиращите куршуми, още малко и щяха да направят на решето ламарините. Но ченгетата схванаха какво целят бегълците и свиха в първата пресечка, докато не е станало късно.

— Какво, покрихте ли се? — викна по тях Витал.

— Сега по петите ни ще тръгне цялата московска полиция — предупреди го Никита.

— Ти да не си мислиш, че съм вчерашен, че не ги знам тия работи? Хайде, карай ей натам!

Сечеше му пипето на Витал, Никита не можеше да си криви душата за това. И все пак понякога правеше и доста глупости. Нареди им да оставят всичкото оръжие в колата, а сам сграбчи гранатомета. Разкъса тапицерията на седалките и го уви като пашкул. Нещо повече, накара Никита и Артьом да мъкнат снарядите. Съвсем си беше загубил ума.

Добре че блокът беше съвсем наблизо и минаваха през тъмните дворове в съседство. Извадиха късмет, успяха да стигнат до новия си апартамент, без да срещнат нито едно препятствие по пътя.