Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

„Жар-птицата“ й подейства почти веднага. На душата й стана толкова леко, всичко наоколо се оцвети в розови краски, сякаш изпадна в безтегловност. Изведнъж й се прииска да бъде с мъж. Имаше чувството, че ще умре, ако веднага не я обладаят.

Обзета от непреодолимо желание за секс, тя се приближи до Веня, застана на колене пред него, замърка като коте и потри буза в крака му. Мигом усети пръстите му в косата си.

— Липсвах ли ти, скъпа? — попита я нежно съпругът й.

Той се опита да стане, но тя не му позволи. От мило домашно коте изведнъж се превърна в похотлив хищник. И вече нищо не можеше да я спре. Дори не забеляза с какво изумление я гледа мъжът й, когато като освирепяла смъкна панталоните му.

— Ей, момче, шубе ли те е? Верно? Глупости са т’ва, дето майка ти ти го говори.

Един пубертет на около петнадесет години стоеше в средата на слабо осветено мазе с ръце в джобовете, с цигара „Марлборо“ в уста и поглед на възрастен. На изтърбушения диван пред него седяха други две момчета, същите нехранимайковци като него.

— Да бе, така си е, глупости са — съгласи се единият и погледна другаря до себе си. — Аз например вече съм пробвал поне десет пъти и нищо, даже не ми се иска.

Полумракът в помещението не позволяваше да се види блясъкът в очите на Петруха, който отдавна и много сериозно беше на хероин. Заедно с Валерка, изправен пред тях, трябваше да зарибят Мишка от техния двор.

Родителите на момчето бяха богати хора. Майка му си имаше собствен магазин, баща му също беше солиден човек. С една дума, пари имаха бол и Мишка намазваше по нещо. Ако започнеха да се боцкат заедно, балъкът все ще му подхвърля по някоя рубла за една дозичка. Самият той отдавна вече беше на нулата.

Освен това Валерка му обеща, че ако навият Мишка, ще получи безплатна доза като премия. Валерка беше голяма работа, винаги разполагаше с наркотици и изкарваше добри пари от това.

— Вървете по дяволите и двамата! — пренебрежително махна с ръка Мишка. — Трябва да се прибирам.

Оказа се костелив орех. Не беше никак лесно да го замъкнат в мазето, а още по-трудно беше да му промият мозъка. Но нищо, и по-упорити са пречупвали.

— Ами върви тогава! — Валерка не го спря. — А ти отивай да извикаш Алочка — разпореди на Петруха.

— Коя Алочка? — не се сдържа да попита Мишка.

Алочка беше една мадама от съседния двор. Петнадесетгодишна. Страшно гадже, а крачетата й — направо падаш. Петруха неведнъж беше забелязвал как Мишка точи лиги, като я види.

— Е, познаваш я, де. Блондинката от съседния блок, дето краката й започват от сливиците.

Мишка вече не бързаше толкова да се прибира.

Момичето беше на хероин от половин година. Дълго не можаха да я пречупят, но щом Валерка се захване с нещо, човек можеше да бъде спокоен, довършваше го до край. Алочка също я довърши тотално. В буквалния смисъл на думата. Тя невинаги имаше пари да се надруса, а много й се щеше. Така че Валерка от време на време я караше да спи с него. Понякога я подхвърляше и на компанията — да се порадват нещастниците.

Случваше се Алочка да му потрябва и в ситуации като тази. С нейна помощ щяха да успеят да навият Мишка. Ако стане, разбира се…

Не се наложи да я търсят дълго. Седеше на една пейка пред техния блок — чакаше да я повикат. Петруха я заведе в мазето. Голямото й стегнато дупе в къса поличка събуждаше животински инстинкти у мъжете. Но Петруха можеше само да си мечтае за нея. С такива като него Алочка не се занимаваше. Това, че я подхвърляха от време на време за радост на тълпата, беше вярно. Но имаше различни компании. Точно в тази за него нямаше място.

— Мишенка! — Алочка тръгна към него с отворени обятия. Цопна се на дивана и го прегърна.

Момчето замалко да свърши в панталоните, когато тя го целуна по устните.

— Оле, че това не е той! — отдръпвайки се от него, Алочка изписка.

Погледна Валерка стъписано.

— Казаха ми, че Мишка е тук…

— Как да не е Мишка? Той е. Ти какво, сляпа ли си, верно?

— Глупак такъв! — скръцна му със зъби тя. — Не виждаш ли каква тъмница е тук, нищо не се вижда. Мислех, че е дошъл моят Мишка.

— Ама и този Мишка не е лош — намигна й Валерка.

— Ами да! — Алочка огледа стъписаното момче с перверзен поглед и безсрамно прокара пръст през устните му. — И е вкусен… Само че аз си искам моя Мишка.

— Още ли не ти е писнал?

— Писна ми — измърка Алочка. — А този още не е… Искаш ли да се запознаем?

— Казвам се Миша — притеснено започна да се върти на дивана той.