Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Мила не искаше да ходи при Ина, но краката сами я поведоха към колата, ръцете й сами завъртяха волана.

А Ина съвсем спокойно я чакаше вкъщи. Още от вратата й се оплака, че не могла да се разбере с брат си за среща. Но нищо, той скоро трябвало да се появи в „Омега“.

И тръгнаха към ресторанта. И наистина, не след дълго Игнат се появи. Веднага щом ги мерна, тръгна към масата им и седна при тях. Нагло подпря тежката си ръка на рамото й, след това я прегърна през врата и я придърпа към себе си. Мила не се противеше. Търпеше грубостта му. Харесваше й да я търпи.

— Да му ударим по една „Жар-птица“? — попита Ина и присви очи, предусещайки насладата от коктейла.

Мила не реагира така емоционално, но не се отказа от предложението на приятелката си. Само кимна в знак на съгласие.

Скоро сервираха коктейлите. Мила изпи своя и моментално се опияни.

В нея пламна истинска жар-птица, която изгори плътта й с огъня на страстното желание. Игнат стана и се насочи към изхода, а тя тръгна след него като кученце. Дори не обърна внимание, че чашата му беше останала почти пълна.

Той я качи в колата и я закара в апартамента си.

Нахвърли й се като гладен вълк още щом пристъпиха прага. Мила дори не успя да се опомни и роклята й полетя нанякъде. Остана само по бикини, които изчезнаха веднага след роклята.

Игнат я сложи в неудобна поза и я облада грубо. Мила не се възпротиви. Страхуваше се да го направи. Ами ако той изведнъж спреше?

Този път се срещнаха извън града на едно затънтено местенце, където нямаше кой да попречи на разговора на двама авторитетни босове. Придружаваха ги по десет здраво напомпени момчета с пушки-помпи и от двете страни, но присъствието им не беше пречка, а по-скоро застраховка. Макар че зависи кой как го възприемаше. За Ковача например десетимата бабаити на Ловеца бяха пречка за притискане на противника.

— Ловец, ти какво, не схващаш ли? — Погледът на Ковача беше изпълнен със заплаха. — Нали ти казах, че не искам повече твоите изроди да се шляят на моя територия.

Вече беше уредил всичко за разпространението на секспирина. Нещо повече, и с хероин се бе снабдил. Намериха момчета, които да се занимават с пласирането. Клиенти в района колкото щеш, наркодилърите на Ловеца работеха с тях вече от няколко години — зарибяваха ги, коткаха ги, разширяваха мрежата. А сега всички наркомани щяха да купуват стоката на Ковача. Отдавна му беше време.

— На мен ми е все едно на кого какви си ги приказвал — нагло заяви Ловеца. — Нали ти казах, не сме се договорили за нищо. Както си е било, така ще си бъде и занапред.

— Нещо не си познал, мой човек! — На Ковача направо му идваше да хване пушката и да му направи червата на решето.

Ако го стореше обаче, ония щяха да го гръмнат.

Ловеца също едва се сдържаше да не изпразни пълнителя в противника си. Но и на него не му се умираше.

— Ще я видим тази работа…

Ловеца се изплю в краката на Ковача, пренебрежително се подсмихна и му обърна гръб. Спокойно, с бавна стъпка тръгна към момчетата си, които бяха застанали нащрек и само чакаха знак за начало.

Напрежението между конкурентните страни беше стигнало пиковата си точка. Едно неправилно движение или дума и край, щеше да започне жестоката касапница — свистене на куршуми, оглушителен гърмеж на картечници, планина от трупове… Но всичко се размина мирно. Изпратен от ненавистния поглед на Ковача, Ловеца се качи в джипа си и запраши по черния път. След него по колите се качиха и пехотинците му.

Ковача и мутрите му останаха сами на поляната. Никой не беше пострадал, всички бяха живи и здрави. Но напрежението не спадна. Всеки от тях предчувстваше, че ще се случи нещо лошо. Срещата бе приключила, но това беше само началото…

С Игнат й беше хубаво. Мила почти не съжаляваше, че е изневерила на мъжа си. Веня бе много добър човек, но не можеше да й даде тези силни усещания, от които плътта й имаше нужда. Впрочем вече знаеше как да го направи неотразим.

Днес той се бе върнал от командировка. Сега лежеше уморен на дивана, гледаше телевизия и си пийваше сладко биричка. Това беше любимият му начин за релаксиране. Но нещо не беше в настроение. Трябваше да го разведри малко.

С примряло сърце и палава усмивка на лицето, Мила взе от барчето бутилка шампанско, отвори я сръчно, без тапата да избухне, напълни две чаши и сипа в тях по малко от сивия прашец. Направи нещо като „Жар-птица“ в опростен вариант.

Ина наричаше този прашец „секспирин“ — много забавно име, и при това много точно. Мила не бе издържала на изкушението, когато й бе предложила едно пакетче от „палавото“ прахче.