Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Мила бе спала цял ден. За сметка на това не я хвана сън цяла нощ. В съзнанието й постоянно изплуваха някакви порно сценки. Припомни си всички мъже, с които някога бе правила секс — любовниците й, мъжът й. Неволно ги сравняваше с Игнат — брата на Ина, мафиотския бос. Не можеше да си криви душата, той бе най-добър от всичките й любовници. Страшно й се искаше пак да преспи с него. А ако пробваше пак „Жар-птицата“…

Искаше й се да стане, да се качи в колата и да отиде при Ина. Но това беше пълна лудост — беше нощ.

Съблазънта обаче се оказа по-силна. В крайна сметка Мила не издържа и хвана телефонната слушалка. Набра номера на Ина.

Вдигнаха слушалката след около десет минути.

— Даа… — провлачи Ина.

— Здрасти, Мила е…

— Аа… — Изглежда, беше надрусана.

Чуваше се, че в стаята свири някаква музика.

— Веселиш ли се?

— Аха…

— Къде е Игнат?

— Какво, да не ти липсва?

— Ами не много, но…

— Не много, но ти се е дочукало, нали — грубо й се изсмя Ина. — Идвай насам. Спретнали сме си готино купонче.

— А Игнат там ли е?

— Игнат го няма. Но има други момчета. И тях си ги бива.

— Ти луда ли си?!

— Е, хайде сега, защо се правиш на интересна?

— Не се правя на интересна.

— Аа, искаш Игнат. Добре де, ще уредя нещата. Ела утре. Към единадесет часа. Ще се разбера с него.

— Ще си помисля.

— Виж я ти, щяла да си помисли. Защо ми се обаждаш тогава?

— Ами… просто така…

— Просто така! Е, хайде, стига си ме будалкала. Ще затварям, скъпа, че искат да ми запушат устата вече — изкиска се безсрамно Ина. — Хайде, чао…

Затвори й телефона. Мила остана насаме с размислите си. Не, утре нямаше да отиде при Ина. Щеше да мине някак и без Игнат.

Ковача се видя с Ловеца лично. На неутрална територия. Не се срещнаха извън града в обкръжението на бойците си — нещата още не бяха стигнали дотам. Срещата им се състоя на едно езерце с бели лебеди.

И Ловеца, и Ковача бяха лежали в затвора — единият беше изкарал четири, другият пет години. И двамата бяха млади: единият на двадесет и шест, другият на двадесет и седем. Но само според хорското виждане. В кръговете, в които те се движеха, възрастта им се смяташе за преклонна. „Мафиотите не живеят дълго“ — този афоризъм се беше превърнал в народна поговорка. Затова Ловеца и Ковача бързаха да живеят, за една година вземаха от живота толкова, колкото един нормален човек не може да вземе за десет. И възрастта им се определяше не от годините, а от степента на авторитет в мафиотските среди и властта, която притежават. А те не можеха да се оплачат от липса на такива.

— Е, за какво искаше да си поприказваме? — сухо попита Ловеца, загледан някъде в далечината.

— Ами да ти кажа, братле, свободата ме влече нещо — жлъчно се усмихна Ковача.

— В смисъл?

— Не искам хората ти да си играят повече в моя пясъчник. И ти да ми пикаеш в гърнето…

— Остроумничиш? И защо така? — Личеше си, че Ловеца е напрегнат.

— С една дума, повече нямаш работа на моя територия.

— Искаш да пласираш твоята стока, така ли?

— Позна.

— Какво ти стана изведнъж? Нали досега живеехме мирно и кротко, винаги сме се разбирали.

— И сега ще живеем мирно и кротко. Но далече един от ДРУГ.

— За това грешиш, братле. Ние с теб сме вълци. А вълците живеят мирно само когато са от една глутница. Когато обаче един се опитва да изгони побратим от глутницата, тогава всички се нахвърлят един върху друг и си прегризват гърлата.

— Аз не те гоня от глутницата. Моля те да се махнеш от моята територия. Моля те с добро.

— Само че аз няма да си тръгна с добро, ще има да чакаш. Нали знаеш, ако подадеш пръст, може да ти захапят цялата ръка.

— Знам. Извинявай, но нищо не мога да направя по въпроса. Значи се разбрахме, нека хората ти да не идват повече при мен.

Ковача обърна гръб на Ловеца и тръгна към колата си.

— Да знаеш, братле, че не сме се разбрали — чу той зад гърба си.

Но това не го спря. Бе казал всичко, което имаше да казва. След като Ловеца не искаше да го чуе, явно нямаше да може да го убеди само с думи.

Настроението му след срещата беше от лошо по-лошо. Затова Ковача реши да се разведри малко в „Омега“.

И отиде. Искаше просто да поседи, да пийне водчица. Но срещна Ина, а с нея беше и Мила. Седяха си двете и си лафеха нещо.

Веднага щом го забеляза, Мила грейна като слънце. Той, нямаше какво да си криви душата, също й се зарадва. Настроението му много бързо се оправи. Готино гадже беше, красавица, такива не се срещаха на всяка крачка. Освен това го желаеше до полуда. Личеше си само по премрежения поглед, с който го гледаше.