Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Той премести напрегнатия си поглед от Игор към Марта.

— Не се притеснявай. — Светлов разбра за какво мисли и също я погледна. — Нали се разбрахме, към нея нямаме никакви претенции.

— Вярвам ти, разбира се — кимна му Никита.

— Аз ще отида да докарам колата — тихо каза Марта.

Никита й даде ключовете и документите.

— На петдесет и седмо място е — упъти я той.

Марта ги остави сами.

— Мило момиче — каза Светлов. — Никога не бих си помислил, че е…

— По-добре не го казвай! — прекъсна го рязко Никита. — С миналото е приключено веднъж завинаги. — В този момент се сети за Егор Кучкин с прякор Ловеца. Третият от тримата изверги, който я беше изнасилил. Третият и последният, който не трябваше да се измъкне от възмездието. Никита щеше да си разчисти сметките с него сам, без да забърква Марта. — Не вярвам пак да хване пистолет. Освен пластмасов, когато имаме син.

— Имате намерение да се ожените, така ли?

— Задължително.

— Желая ви всичко най-хубаво.

— На сватбата ще ни го пожелаеш. Май имаш да ми казваш нещо.

— Да, затова дойдох… Общо взето, излезе прав. Номерът беше на посредника.

— По очите ги виждам, че не сте изпуснали нишката.

— Не сме. Разгонихме им фамилията. Нито един не успя да избяга.

— Значи с фирмата на смъртта вече е свършено.

— Благодарение на теб.

— Не чакам орден. Нито пък заповед за арест.

— Няма да получиш нито орден, нито заповед. Можеш да спиш спокойно. Макар че…

— Макар че? — напрегна се Никита.

— Има информация, че срещу теб се е готвило покушение.

— Готвило се е… Значи е минало.

— Страхувам се, че е в настоящето. Не са изпратили килър по петите ти, но са ти оставили една изненада от миналото, която може да се задейства в настоящето.

В този миг нещо думна със страшен тътен някъде наблизо. Към прозорците на будката на пазача полетяха парченца стъкло. Едно стъкълце одраска бузата на Никита. Но той даже не забеляза.

Разбра за каква изненада му говори Светлов. И се сети, че тази изненада се е задействала точно сега — в колата, в бялата тойота… А в нея беше…

Той хукна презглава по стъпалата надолу, като стрела мина покрай редиците от автомобили. Ето я и неговата… По-точно това, което беше останало от нея. Разкривеното от взрива возило беше цялото в пламъци. В непосредствена близост до него нямаше коли. Пожарът нямаше да се разрасне.

— Нее! — извика Никита и се хвърли към колата.

Марта гореше вътре! Трябваше да я спаси.

Но две силни ръце го сграбчиха отзад. Беше Светлов.

— Стой! С нищо не можеш да й помогнеш. Спри!!!

Да… Игор беше прав… С нищо не можеше да й помогне.

Но това го разбираше само разсъдъкът му. Не и сърцето. Никита не можеше да се примири. Отчаяно се опитваше да се измъкне от ръцете на Светлов.

— Глупако, нали ще изгориш и ти! — не отстъпваше Игор, продължавайки да го държи здраво.

— Пусни ме!!!

Марта е седнала в колата. Запалила е двигателя. И тя се е взривила. Задействало се е взривното устройство — онази същата изненада, за която му говореше Светлов…

— Там трябваше да съм аз! Разбираш ли! Аз!!! А тя… Тя… Боже… Не може да е загинала!!!

— Правилно, не може — чу той отнякъде любим глас.

Никита примря в ръцете на Светлов. За миг остана като вцепенен — сякаш се страхуваше да повярва, че е станало чудо. И се обърна.

На няколко крачки от него стоеше Марта. Лицето й бе бледо като платно, погледът й — застинал и безжизнен. Изглеждаше някак неестествено. За момент той си помисли, че вижда призрак…

— Никита, жива съм… — каза тя с глас, лишен от емоция.

— В колата няма никого.

Изведнъж му олекна. Но заедно с вътрешното напрежение го напуснаха и силите. Краката му се подкосиха — едва се държеше.

— Но как тогава колата се взриви? — вместо него попита Светлов.

— Запалих двигателя. Взривното устройство трябваше да се задейства след пет секунди. Успях да изскоча от нея…

Марта не гледаше Светлов. Погледът й сякаш беше насочен към Никита, но всъщност гледаше някъде зад гърба му.

— Откъде знаехте това?

Никита разбра учудването му. Обикновено бомбата се задейства в момента, в който се запали двигателят.

— Люба ми каза — каза Марта просто ей така, сякаш бе нещо съвсем обичайно.

— Коя Люба?

Никита усети, че е време да се намеси.

— Люба е нейната инструкторка — тихо каза той на Светлов. — Тя познава този тип бомби. А Марта е излязла от колата за всеки случай.

— Да, интуицията е голямо нещо — също толкова тихо каза Игор.