Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Интересно, дали онова момче е успяло да избяга? — попита Марта.

— Проблемът си е негов — равнодушно сви рамене Никита. — Предупредих го, пък той каквото ще да прави.

Бяха на няколко километра от къщата, когато тя се взриви.

До този момент не беше убеден, че там ги дебне опасност. Марта му беше казала, че ще се случи нещо лошо, и й се бе доверил напълно. Но ако знаеше със сигурност, че къщата ще се взриви, при всички случаи щеше насила да натика онзи тип в колата. Макар че беше мутра, все пак се беше захванал с благородно дело — търсеше брат си.

Интересно, колко ли мъже са пратили по дяволите тези кучки?

— Тези глупаци убиха Зоя — каза Никита.

— Точно те им отвлякоха вниманието. Затова успях да проникна в къщата без никакви затруднения.

— Как изобщо разбра, че съм тук?

— Люба ми се яви. Каза, че полицията ме търси, че всеки момент ще дойдат да ме приберат и трябва веднага да бягам. И аз избягах. — Марта се съсредоточи в пътя пред себе си. Гласът й звучеше равнодушно и монотонно. Единствено по устните й премина лека усмивка, сякаш се усмихваше сама на себе си. — Избягах и ти оставих бележка. Чаках те. Но Люба каза да не те чакам. И ми показа къде се намираш. Така се озовах тук.

Тя се умълча и отново концентрира вниманието си върху пътя. Сякаш Никита не седеше до нея.

Той искаше да я попита за Люба. В какъв образ, как и кога й се явява, но замълча. Всичко това звучеше прекалено налудничаво, същинска мистика, бабини девитини и нищо друго. Фантазии на болно съзнание. Не вярваше в такива неща. Но не можеше и да отрече съществуването им… Откъде иначе Марта ще знае, че ченгетата са тръгнали по петите й? Откъде е разбрала как да го намери? Откъде е знаела, че къщата ще се взриви? Той се върна мислено назад.

Марта беше изпаднала в дълбок шок — нормална реакция след смъртта на сестра й. После се бе отърсила някак от депресията и бе видяла сметката на двама килъри. И отново бе потънала в шоково състояние. А след това бе изчезнала, за да се спаси от ченгетата. Да спаси него. И сега пак потъваше в бездната на апатията.

Беше им провървяло — успяха да изскочат от колата точно когато се бяха появили четирите мутри. Но ги очисти той, а не Марта. Беше му достатъчно само да я погледне, за да разбере, че тя няма да стреля по тях.

Марта ненавиждаше това, с което се беше занимавала преди. Искаше да започне нов живот. Можеше само да приветства това.

Бе се отървала от Зоя и от страшната й опека. Никита се спаси от жената в черно. Вече всичко щеше да е наред.

— Не се безпокой, скъпа, милицията няма да те търси — каза й той.

— Знам — кимна му Марта.

— Откъде знаеш?

— От Люба.

Пак Люба… А може пък и двамата да са си загубили ума?

Никита се прехвърли на задната седалка. Взе чантата, която се подмяташе в краката на мъртвата Зоя. Отвори я. В нея имаше пари. Пачки с долари.

— О! Че ние сме богати! Имаме пари… Много пари…

Не се зарадва от сърце на този трофей, но нарочно разигра тази сцена на възторг, за да разведри малко Марта. Но тя остана абсолютно безразлична към думите му, сякаш парите изобщо не я вълнуваха.

Никита сви равнодушно рамене, метна чантата с пачките настрана и продължи обиска. В палтото на Зоя намери нов тефтер. В него не беше записано нищо — освен седемцифрен номер.

— Ами ако…

Но той не успя да продължи мисълта си. Джипът спря в заснежената гора. Наблизо беше паркирана осмицата на Марта.

Заляха джипа с бензин заедно с трупа на Зоя и го подпалиха. Взеха само чантата с парите и тефтерчето. Ладата пое към града.

— Къде отиваме? — попита Никита.

— Вкъщи — заяви Марта.

— Но…

— Нали самият ти каза, че няма защо да се страхуваме от милицията.

— Ами килърите?

— Няма страшно.

Никита не каза нищо, само повдигна рамене.

През целия път до дома й се опитваше да я заговори, но тя мълчеше като риба. Не пророни и дума. Сякаш не го чуваше. Сякаш той изобщо не съществуваше за нея.

Чак когато той млъкна и обидено извърна глава към прозореца, Марта спря колата.

Обърна се към него, хвана го за ръката, вгледа се в очите му и му се усмихна нежно, с любов.

— Никита, мили, много си ми скъп. Обичам те много. Но сега се чувствам зле. Трябва да ме разбереш.

Разбираше я. Затова престана да се цупи и да се надува.

Марта все още не можеше да преживее смъртта на сестра си. Но времето лекува всичко, то щеше да излекува душевните й рани, щеше да я успокои. Халюцинациите ще престанат да я преследват, ще мисли само за него…