Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

От уважение към Никита, той реши да не разпитва къде да намери тази Люба. Освен това много му се щеше да попита колко пъти самата Марта е залагала бомби.

— Мога ли да поговоря с Марта насаме? — попита Никита.

Не искаше Светлов да слуша бълнуването й за Люба.

— Разбира се — кимна му Игор. — Можеш да я пратиш вкъщи. Но ти се навъртай тук. Скоро ще дойде полицейският екип. Ще трябва да дадеш показания.

— Разбирам.

Никита се приближи до Марта и я прегърна.

— Така се изплаших…

— Извинявай. Трябваше веднага да ти кажа.

— Какво, да не си знаела предварително?

— Да. Затова дойдох с теб. Люба ми каза всичко.

Никита се отдръпна от прегръдката й. Хвана я за ръка и я отведе по-далеч от Светлов.

— Срамуваш се, нали? — попита Марта. — Страхуваш се приятелят ти да не си помисли, че съм безумна.

— Не, какво говориш…

— Мислиш, че съм си загубила ума, нали?

— Марта, недей да говориш така…

— Да, но говоря. Мислиш, че съм луда. Но се надяваш, че скоро ще се оправя. Аз съм си наред. Не съм луда. А Люба… — Гласът й стана по-тих. В очите й се появи налудничав блясък. — А Люба, тя е постоянно с мен. Докато беше жива, не се разкайваше за греховете си. За смъртните си грехове. А сега душата й блуждае. Не може да намери покой. Затова постоянно идва при мен. Търси спасение. И ме предупреждава.

— За опасностите?

— Не само. Предупреждава ме, че не трябва да правя онова, с което се занимавахме преди с нея. Не трябва да убивам повече. Впрочем аз го знам и без тя да ми го казва. Душата й търси покой. И спасение. Аз също трябва да търся спасение. Така ми казва Люба. И аз го знам.

Изведнъж Марта се умълча. В очите й засия блажена усмивка, а погледът й се зарея някъде в пространството. Отново потъна в своя астрален свят, където я чакаше Люба. Пак говореше с нея.

Никита я придърпа към себе си, погали я по гърба.

— Нищо, скоро всичко ще се оправи — каза й той.

Но Марта не го чуваше вече.

Сякаш оплаквайки се на самата себе си, каза тихо:

— А аз даже една свещичка не запалих за упокой на душата й…

Пристигна полицейската кола. Появи се някакъв началник. Светлов отиде да говори с него. Повикаха и Никита.

Всичко беше чиста формалност. Трябваше да каже, че колата му се е взривила. Светлов го бе посъветвал да не споменава, че подозира някого за покушението. Все едно нямаше никаква представа кой може да е сложил бомба в колата му.

Освободиха го. Той се обърна към Марта и неволно потръпна. Нямаше я. Това не беше кой знае колко странно. Но той се изплаши. Имаше лошо предчувствие…

Почти на бегом стигна до дома на родителите си. Бялата й лада осмица стоеше пред входа. Но самата нея я нямаше нито там, нито в апартамента.

Никита изчака малко с надеждата, че тя всеки момент ще се появи. Но вече нямаше търпение да чака. Качи се в колата и тръгна към дома й. Но и там не я намери.

Позвъни вкъщи. Уви, Марта не се беше появявала. Прибра колата в гаража и остана в апартамента й.

Мина ден, втори… Марта все още я нямаше. Тогава обърна наопаки цялото жилище, за да намери адреса на родителите й. И го откри. Беше някакво малко градче в Московска област. Запали колата и тръгна натам. Но Марта не се бе появявала и там…

Търси я къде ли не. Превърна се в частен детектив. Мина цял месец. И през цялото това време той не преставаше да я търси. Но разследването му не мръдна нито крачка напред.

Марта беше изчезнала безследно.

Бяха седнали в ресторант „Омега“ — второразредно кръчме на партера в един блок в крайните квартали на столицата. Обстановката беше уютна, с приглушени светлини, тиха и приятна музика. Помещението не беше много голямо — само пет-шест маси, около които постоянно сновеше дългокрака сервитьорка с изкуствена усмивка. На пръв поглед ресторантчето не изглеждаше съвсем лошо, но не можеше да се каже, че е и кой знае какво.

Поне Мила смяташе така. Тя беше свикнала да посещава ресторанти от по-висока класа, като „Астория“, „Космос“, „Прага“. Мъжът й бе преуспяващ бизнесмен, от години се занимаваше с износ на цветни метали и бизнесът му вървеше много добре. С една дума, беше пълен с пари. Освен това обичаше да излиза сред хората. А най-много обичаше да излиза с жена си, за да почетка самочувствието си. Вижте, демек, каква красива жена имам…

А тя наистина беше красавица. Преди да се ожени за нея, Веня й постави едно условие — да не работи. Наложи й се да зареже работата си като фотомодел. Директорът на модната агенция, в която работеше, й се моли едва ли не на колене да не напуска. Тя беше най-ценният бисер в колекцията му, предричаха й голямо бъдеще.