Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Всичко щеше да се оправи.

Момичето с черно палто с лисича яка беше силно обезпокоено от нещо. Вървеше към входа и се озърташе на всички посоки. Сякаш се страхуваше от някого.

А имаше от кого…

— Обектът влиза във входа — чу се в слушалките.

Светлов застана нащрек. Петя Иванов, сътрудник в отдел „Убийства“, се приготви за скок.

Момичето застана пред вратата на апартамента си.

— Здравейте! — Петя изникна зад гърба й.

Тя трепна от изненада. Изведнъж се обърна рязко към него. Заедно с тялото извъртя и ръката си, но с малко закъснение — точно толкова, колкото бе необходимо, за да извади оръжие.

А оръжието й беше нестандартно — пистолет-писалка. Момичето явно беше професионалист.

Още секунда, и Петя щеше да получи куршум в корема. Но Светлов я изпревари, не й позволи да насочи оръжието към целта. Сграбчи ръката й, стисна я и я изви болезнено.

Момичето изстена от болка. В същия момент се появи операторът и двамата свидетели на задържането. Процесът на конфискуване на оръжието беше записан не само на касета, но и в протокол.

Сега тази красавица нямаше да може да се измъкне от наказателна отговорност за незаконно притежаване на оръжие и опит да го използва срещу сътрудник на милицията. Когато момичето осъзна това, изстена още по-силно, но не от болка.

— Не се притеснявай, красавице — каза й Петя, когато я замъкнаха в апартамента. — Може и да избегнеш присъдата… Знаеш ли как?

Момичето го погледна изплашено и кимна — да, знаеше как може да помогне на ченгетата; да, беше готова да го направи.

Петя и още един сътрудник от неговия отдел останаха насаме с посредника на килърската организация. А двама от ФСБ заедно със Светлов претърсиха хола, където се предполагаше, че може да се намира сигнализационният радиопредавател. И го намериха. А в него…

— Внимавай! — провикна се единият федерален агент. — Ако се взриви, после ще ни събират на парченца.

Както Светлов предполагаше, радиопредавателят беше снабден с взривно устройство. Но този път взрив нямаше да има.

Онзи ден вечерта му се бе обадил Никита. Бе му съобщил един телефонен номер. Бе казал, че това вероятно е телефонът на посредника, и бе добавил, че Зоя е предала богу дух. Но го бе уверил, че самият той нямал нищо общо с това.

И ето че днес арестуваха посредника. Вече го разпитваха. По всичко личеше, че процесът върви като по вода. Очертаваше се голяма веселба тази нощ. Щеше да се наложи да прибират на партиди диспечерите, килърите и цялата останала измет от втората бригада.

Майка му се въртеше около Марта като орлица над малкото си. Шеташе, суетеше се, не можеше да й се нарадва.

Никита я бе завел в дома на родителите си. Представи им я като своя невеста. Мислеше, че това поне малко ще я разведри, ще я оживи. Тя позволи да я смятат за бъдеща булка, но се усмихваше на майка му някак вяло и апатично.

Люба вече не й се явяваше. Поне Никита не бе забелязал нещо странно в поведението й. Но все повече се затваряше в себе си и все по-безразлично реагираше на присъствието му. Колкото и да се опитваше да я съвземе — всичко беше напразно.

Днес бе направил още един опит да я върне към нормалния живот — заведе я в дома си. Остави я на грижите на майка си.

А самият той отиде при баща си.

— Е, какво, навоюва ли се? — попита го той.

— Аха, навоювах се…

Поговориха за това-онова, а после баща му каза:

— Знаеш ли, все искам да те питам защо тойотата ти стои постоянно на паркинг.

— Нещо не ми е по душа — равнодушно сви рамене Никита.

— Ами дай я на мен тогава.

Никита сви устни от досада — как не се бе сетил сам за това!

— Вземай я. Не ми трябва. Сега ще ти я докарам.

Приготви се да излиза. Марта го забеляза.

— Къде отиваш? — попита го сухо.

— Да докарам една кола.

— И аз идвам.

— Остани с нас, дъще — опита се да я спре майка му.

Марта погледна някъде встрани, усмихна се вяло и поклати отрицателно глава.

— Не, отивам с Никита. Така трябва.

Излязоха заедно от блока и през дворовете стигнаха до платения паркинг. Никита показа документите на колата, квитанцията за платен престой, подписа се в една книга и тъкмо искаше да тръгне към колата, когато чу зад гърба си много познат глас.

— Никита…

Обърна се и видя Светлов. Вече се беше качил по железните стъпала до будката на пазача и идваше към него.

— За колата ли си дошъл? — попита го, без да го поздравява.

— Да, за колата. — Никита също не бързаше да го посреща с широко отворени обятия.