Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Имате ли някакъв напредък?

— Не. В задънена улица сме — призна Светлов. — Но работим по въпроса…

— Нали знаеш, който търси, намира — добави Вершинин.

— Аз също ще търся.

— Ами търси… Но внимавай теб да не те намерят. Жената в черно сигурно няма да отмени гонката.

— Разбирам.

— Затова е по-добре да изчезнеш някъде.

— Къде?

— Ами където искаш. Само да не е на онзи свят.

— Абе то за там никога не е късно.

Светлов и Вершинин му стиснаха ръката и си тръгнаха.

Никита започна да си стяга багажа за път.

Не трябваше да остава повече тук. Апартаментът беше засечен. Килърите на Зоя можеха да се появят всеки момент.

Той слезе на двора. И като покосен. От ладата осмица нямаше и помен. Някой я беше откраднал. Дали я бе взел истинският й собственик… Марта? Но кога е успяла да го направи?

Може да е имала резервен ключ. Документите бяха в колата. Може да е имала ключ и от гаража.

Гаражът… Никита тръгна бързо към него. Не беше заключен. Точно така, някой скоро е бил тук. И нарочно е оставил вратите отворени. За да привлече внимание. А може пък Марта да го чакаше там…

Сърцето му се сви от радостно предчувствие. Но уви, вълнението му беше напразно.

Никита отвори тайника. Беше празен. Нямаше нито един пистолет, нито едно взривно устройство. Но имаше нещо друго — на дъното лежеше бележка.

„Московска област, село Куркино, номер 14.

Беше послание. От нея. За него. Чакаше го в някакво село. Дори не село, а селце. Където улиците нямаха имена, а само номера. Сигурно беше някакво абсолютно затънтено място.

Като по пръчка, на стената висеше карта на Московска област. Откри селцето много трудно, но все пак го намери. Трябваше да пътува по Ленинградското шосе.

Марта е усетила опасността. Събудила се е, събрала си е багажа, взела е оръжието от гаража и му е оставила бележка. Знаела е, че той ще отиде до тайника.

Но с колата не й е провървяло. Затова се е наложило да се скрие някъде и да изчака Никита да се върне с нея. И го е дочакала. Сега трябваше да е на път. На него също му бе време да тръгва.

Все пак Марта беше професионален убиец. Имаше тайник с оръжие в случай на опасност. Застраховала се бе и с някакво убежище в това село Куркино. Може би разполагаше с къща там — дървена, купена на безценица. И за нея да знае само тя и никой друг. И Никита…

Но трябваше да стигне с нещо до това село. С колата явно имаше засечка. Макар че… Имаше и един мерцедес триста, който принадлежеше на Анка. Щеше да се възползва от него. Документите бяха в джоба му, ключовете също бяха налице. Както и шофьорската му книжка. Какъв бе проблемът тогава? Нямаше пълномощно. Ако ченгетата го спрат, трябваше да ги забаламоса нещо. Например, че е взел колата от жена си, а пълномощното е забравил вкъщи. Ще им даде двадесетачка на ръка — глоба за това, че му е изфирясал акълът, — и туй то, работата е уредена. Дано само колата да не се води за издирване. Но до това със сигурност не се е стигнало…

Никита отскочи до платения паркинг, показа квитанцията, взе колата и — пълен напред.

Съвсем скоро щеше стигне до мястото. Марта щеше да го чака в дървената къщурка. Милата, скъпата, любимата му Марта. Сигурно вече ще е запалила печката — вътре ще е топличко, приятно, уютно. А може и пирожки да му изпече. Ще пият чай, ще хапват сладко и ще се любуват един на друг… Ще бъде толкова хубаво…

Никита летеше като окрилен. Трудно му беше да сдържа вълнението си и да спазва правилата за движение. Стараеше се да забелязва навреме всички пътни знаци, да намалява скоростта.

Не обръщаше никакво внимание обаче на датчика за гориво. И беше много учуден, когато колата изведнъж заглъхна и спря.

Вече беше далеч от града, на около двадесет километра. Не намери никаква резервна туба в багажника. Но по шосето минаваха достатъчно коли. Профучаваха покрай него с висока скорост. Все пак някой може да благоволи да спре.

Първо го задмина някакъв стар москвич. Шофьорът не намали, но пък му показа заканително юмрук — демек, дръж се, господарю, скоро ще дойде нашата народна власт и тогава ще видиш ти как ще ти конфискуват мерджанчето. И ще се качиш на москве. Никита не беше богаташ, в момента обаче караше новичкото и шикозно западно возило. Затова шофьорът на един не по-малко луксозен джип „Чероки“ го взе за свой човек. Прояви, така да се каже, класова солидарност и спря.

Но зад волана не седеше мъж, а млада жена. При това доста симпатична. Имаше привлекателно лице, свеж вид, спортна фигура. Беше облечена строго официално — в скъп и удобен костюм с панталон.