Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Искам да спя — тихо прошепна Марта. — Но не мога… Люба трябва да дойде…

— Няма да дойде, не се бой.

— Не се боя… Искам да дойде… Искам да ми прости…

Марта продължи да бълнува. При дадените обстоятелства това не беше никак странно. Все пак беше убила родната си сестра. Всеки нормален човек би загубил разсъдък. Добре поне, че лудостта й не беше буйна. Ами ако е буйна?

— Слушай, Анка защо е на дивана? — попита Никита. — Бях я оставил на пода.

— Беше премръзнала… Не й беше добре… Направих й инжекция… С приспивателно…

Спеше й се, но не можеше да заспи. Едно приспивателно точно сега нямаше да й дойде никак зле.

Никита отиде в кухнята. Не го беше излъгала — аптечката беше отворена. В нея намери кутия с ампули, една от които беше използвана, имаше и еднократни спринцовки.

Направи й инжекция и тя веднага заспа. Той отиде в хола, седна в креслото и погледна трупа на Анка.

Може пък да беше по-добре, че са я убили. Но кой ли го бе направил… Марта? Може би… А може наистина да са били килъри… Някъде в края на алеята…

Без да му мисли много, Никита се приготви и излезе. Мина под арката между блоковете и тръгна по алеята. В края й имаше полицейска кола, „Бърза помощ“, тълпа от хора, а на снега лежаха два трупа.

— Какво търсиш тук? — спря го един едър и набит сержант.

— Само минавам — равнодушно сви рамене Никита.

— Ами минавай тогава, какво стоиш!

Той мина край труповете и излезе на съседната улица. После се върна при Марта.

Двама мъже… Марта ги е убила… Била предупредена от Люба… Дали и той полудяваше вече?

Марта спеше. Спеше дълбоко, сънят й донесе жадуваното спокойствие. Беше толкова красива, миловидна, нежна… Беше трудно да се повярва, че това невинно същество преди малко е гръмнало двама килъри… А те са застреляли Анка…

Никита също имаше нужда от сън. С удоволствие би легнал до Марта, би я прегърнал, би я притиснал до себе си. Но уви — в хола имаше труп и трябваше да се отърве някак от него.

Естествено, нямаше намерение да вика полиция. Налагаше се да се погрижи сам за трупа.

Най-напред омота главата на убитата с найлон, после уви тялото й в чаршаф — получи се нещо като саван. Накрая изнесе трупа на балкона и го остави там да се вкочани.

След това се хвана да поразтреби малко. Извади куршумите от дивана, изчисти следите от кръв. Не успя да ги заличи добре и затова реши да се отърве от дивана. Трябваше да наеме товарачи, които да го закарат на някое бунище. Така и направи. Намери бурканче с малиново сладко, намаза пропитото с кръв място и го забърса отгоре-отгоре. Диванът изглеждаше просто зацапан.

Намери товарачи и уреди кола. Почти половин ден му отиде за цялата работа, но за сметка на това се отърва от проклетото нещо.

Нямаше да е лошо, ако товарачите бяха разкарали някъде и трупа. Е, не им повери тази отговорна задача, разбира се. Не беше чак толкова глупав.

Успя да поспи малко. След полунощ изнесе трупа, качи го в ладата и го закара на гробищата. Пазачите бяха същите. Както и предния път, мина с бутилка водка и хиляда долара. Затова пък погребаха Анка като човек…

Върна се в апартамента чак призори. Остави колата в двора и се качи на етажа. Отключи. В същия миг в гърдите му се опря дулото на пистолет.

„Край, няма мърдане — мина му през главата. — Сигурно е някой от килърите на Зоя“. Все пак се бяха добрали до него…

— Ръце зад главата! С лице към стената! — нареди му строг глас.

Никита въздъхна облекчено. Ченгета.

Обърнаха го с лице към стената, претърсиха го.

— Точно така! — Цивилното ченге намери ТТ-то. — Има пистолет.

— ТТ — потвърди друг. — При килърите винаги е на мода.

— Значи е той.

— Без всякакво съмнение. Ще се обадя на Светлов.

Това бе радост за ушите му.

— А Игор къде е? — попита той, без да променя неудобната поза с ръце на стената и разкрачени крака.

— Какъв Игор? — не разбра ченгето.

— Ами капитан Светлов.

— Сега ще дойде. Ти какво, познаваш ли го?

— Как да не го познавам. Заедно с него издирваме килърите. Аз съм Никита. Звъннете му и му кажете, че сте ме арестували.

— Абе ще му звъннем ние…

Телефонният разговор изясни ситуацията. Заведоха Никита в хола, накараха го да седне в едно кресло. Но за всеки случай му сложиха белезници. Току–виж не е същият Никита.

— Мислехме, че си килър — каза едно от ченгетата.

— Макар че на този адрес би трябвало да живее някаква си Марта — добави другият.

С огромно усилие на волята, Никита не издаде вълнението си. Марта… Марта… Какво ли ставаше с нея сега?