Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Може би щеше да успее да измоли прошка. Не бе искала да я убива. Просто така се случи. Просто в онзи момент Никита беше най-ценното на света за нея… Той и сега й беше скъп. Но Люба също.

Люба я бе отклонила от правия път, бе я накарала да убива. По нейна вина Марта бе станала килър. Но тя не съдеше сестра си за това — просто така й било писано, съдба…

Това, че уби Люба, също беше съдба. Тя не искаше да стане така, не искаше. Люба трябваше да я разбере…

— Разбирам те — дочу се нечий глас.

Марта извърна глава към входната врата. Люба пак беше там, обгърната от светлина. Мъртва, но в същото време жива.

— Разбирам те, сестричке — каза й тя, но мъртвешко сините й устни даже не се помръднаха. — За всичко е виновна любовта…

— Любовта… — В очите на Марта се появиха сълзи.

— Ти ме предаде. — В безжизнено мъртвите очи на Люба се появи упрек. — Но аз няма да те предам. В голяма опасност си. Смъртта идва към теб. Виждам ги. Двама са. Двама мъже… Виждам ги… Пази се…

Марта потрепери… и се събуди.

Лежеше на леглото в топъл домашен халат. Нямаше сили да се съблече и да си постеле чаршафите. Беше много изморена. Всичките й мисли бяха погълнати от Люба. Явно започваше да губи разсъдъка си… Появиха се и първите признаци на лудостта — привидя й се Люба.

Изведнъж почувства прилив на сили, здравият й разум се възвърна. Но предчувствието за близка опасност не я оставяше.

Люба я бе предупредила за опасност. За някакви двама мъже. Неочаквано образите им изникнаха в съзнанието й. Бяха невзрачни, облечени в евтини шушлякови якета…

Дали не полудяваше наистина?

Но всичко можеше да се провери.

Тя скочи от леглото, облече се бързо, отвори тайника си и извади оттам автоматичен пистолет — многозарядна „Астра“, със заглушител. Безценно оръжие.

Приближи се до входната врата, ослуша се — беше тихо. Отвори и излезе на площадката — гробна тишина.

Слезе на двора, но не видя нищо подозрително. Нямаше никакви мъже в шушлякови якета, те бяха плод на въображението й. Въпреки това обаче Марта не се върна. Мина през арката между блоковете и тръгна по една алея, от двете й страни се редяха дървета, пейки и счупени лампи.

Тя продължи да върви нататък. Стигна до края на алеята и спря до самотна кола. Валеше сняг, но капакът й беше чист. Пипна го — беше топъл, значи, колата е спряла скоро.

Скри се зад близкото дърво. Навреме. След малко се появиха двама мъже. Невзрачни, облечени в шушлякови якета.

Бяха недоволни от нещо.

— Трябваше да погледнем все пак дали е тя — каза единият.

— Абе няма какво да го мислим! Тя е била, няма кой друг да е…

Марта излезе напред.

— Да не би случайно да говорите за мен? — попита тя с тънък момичешки гласец.

Първият, който изрази съмнение, се вгледа внимателно в нея.

— Нали ти казах, че онази не е била… Това е тя!

Той се дръпна назад и мушна ръка в якето си. Но беше късно. Марта стреля първа. Куршумът го улучи в сърцето.

Блазнеше я идеята да залови втория жив, да си поговори с него, да понаучи туй-онуй… Но не биваше. Личеше му, че е опитен и коварен престъпник. Не трябваше да си играе с огъня. Вкара му два куршума в гърдите.

И двамата бяха мъртви. Под якетата им намери пистолети. Но не ги взе, нямаше смисъл.

Прибра се вкъщи. Първото, което й направи впечатление, бе, че вратата е открехната. Преди да тръгне, беше заключила. Може би някой е влизал в апартамента, докато я е нямало.

Преди да прекрачи прага, Марта внимателно се вслуша във вътрешния си глас. Но интуицията й не се опита да я спре. Затова влезе и погледна в хола.

Анка лежеше на дивана. Беше я сложила там, за да не се мъчи на пода. Не я бе развързала, нито бе махнала скоча от устата й. Но от съжаление й бе направила инжекция с приспивателно — да спи на мекичко на дивана. Бе я завила с вълнено одеяло.

Анка спеше… А може би… Марта включи лампата. И неволно потръпна.

Възглавницата под главата на Анка беше пропита с кръв. А в главата й зееха две дупки…

Всичко бе ясно. Когато е излизала, се е разминала с онези двамата. Тя ги е чакала долу, а през това време те са застреляли Анка. Взели са я за Марта. Е, единият се усъмни, но тя разсея съмненията му завинаги.

Марта се свлече на пода и обви главата си с ръце. Не се разплака, нито изпадна в истерия. Гигантската вълна на черна апатия я погълна отново.

Зоя беше изнервена. И имаше защо.

Образно казано, бяха отсекли дясната й ръка. Първо провалът с ликвидирането на Никита. После изчезна Люба, след нея Анка… И всичко тръгна надолу.