Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Никита тръгна с тях, също въоръжен. Разбира се, нямаше намерение да показва на никого ТТ-то си.

Беше късно през нощта. Крайният квартал отдавна спеше. Намериха нужния вход, етаж и апартамент. Прозорците бяха тъмни — собствениците или спяха, или изобщо ги нямаше.

Вратата беше съвсем обикновена, не бронирана, отваряше се навътре.

Светлов натисна звънеца и той изчурулика някаква весела мелодия. Но никой не отвори.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се криминалистът към якия омоновец.

Той вяло сви рамене:

— Докато намериш някой шлосер от квартала…

И се превърна в кълбо от енергия и сила. Подскочи светкавично, изрита с двата крака вратата и меко падна на ръце.

От мощния удар вратата изскърца жално и изпука. Мъжът я ритна още веднъж и тя поддаде. Вече можеха да влизат спокойно.

Омоновецът влезе първи. Но мигом излетя обратно като стрела.

— Залягай! — кресна.

В движение сграбчи Светлов и един от колегите си, и ги повали на пода. Третият омоновец и Никита мигом залегнаха след тях.

Последва гръм. Ударната вълна мина над главите им, съпроводена от огнено кълбо, и се отдръпна. В апартамента лумна пожар.

— Имаше бомба — задъхано обясни омоновецът едва поемайки въздух. — Не беше самоделка. Червените лампички мигаха и беше ясно за какво става дума…

— Вътре няма никого — реши Светлов.

Не грешеше.

Пожарникарите пристигнаха много бързо — десет минути след взрива. Бързо и сръчно ограничиха разрастването на пожара и го потушиха за минути.

Пристигнаха и спецовете от Федералната служба за безопасност. Светлов им се представи и обясни какъв е случаят.

— Шантав ден! — Федералният изруга. — И нощта също беше такава. Това е четвъртият взрив за днес.

— Как четвъртият? — попита Светлов и погледна Никита.

— Ами така, четвъртият.

— На кои адреси са другите?

Човекът му ги съобщи. Светлов отново погледна Никита.

— Тези ли са?

— Да… — стъписан кимна той.

Бяха адресите на диспечерите.

— Пострадали има ли?

— Да. Загинала е възрастна жена. И младо момче, инвалид по рождение.

Никита кимна на Светлов — да, бяха същите.

Значи и в техните радиопредаватели са били монтирани взривни устройства, които са можели да се задействат от насочен радиосигнал. Жената в черно е била уведомена за близката опасност и е побързала да се отърве от диспечерите.

— Обявили са ни война — тихо каза Никита.

— А не, драги, войната си я започнал ти — смръщи вежди Светлов. — Но тя не е твоя, а наша.

Той се свърза с Вершинин.

— Какво става?… Задържали сте един? Разприказва ли се?… Ами чудесно! При нас обаче стана засечка. Загубихме и последната нишка… Нищо, все ще измислим нещо…

Операцията по залавянето на килърите продължи през цялата нощ. Вершинин и Светлов се включиха в нея. Никита ги следваше неотлъчно навсякъде, но не вземаше участие. Стараеше се да стои в сянка.

Отначало всичко вървеше много добре. Заловиха един, втори, трети килър. Един след друг прибраха и помощните специалисти. Но на разсъмване късметът започна да им изневерява. Пристигат на посочения адрес, а там няма никого. Стопаните напуснали домовете си спешно и завинаги.

— Нали каза, че само бригадирът има връзка с килърите? — попита Светлов.

Никита кимна утвърдително.

— Но него го няма.

— Няма го.

— Задавил се е със сиренцето.

— Задавил се е.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Тогава кой е предупредил килърите?

— Не знам — недоумяващо сви рамене Никита.

— Не е лошо да разберем. Добре де, хайде да вървим на следващия адрес.

Никита кимна одобрително. Но нямаше намерение да го последва. Когато Светлов се разсея за малко, той се възползва и незабелязано се изплъзна. Дим да го няма…

Марта се събуди посред нощ. Вратата към коридора беше открехната и през процепа се процеждаше светлина. Беше някак странна, сякаш идва от небитието — синя, прозрачна, и всеки момент ще изчезне.

Но не изчезна. Напротив, стана още по-ярка. Появи се Люба. Беше в същия строг делови костюм, а светлината образуваше ореол около нея.

Друг на нейно място би се сковал от суеверен страх. Но Марта не се изплаши. Тя скочи от леглото и се хвърли към сестра си.

— Прости ми, прости ми! — Това не беше вик, а по-скоро стон.

Толкова искаше да я прегърне, но видението изведнъж изчезна. И светлината угасна. Марта остана сама в непрогледния мрак. И се събуди. Този път наистина.

Люба не беше привидение, а кошмарен сън. Кошмарен ли? Кошмарът е страшен, а Марта не се изплаши. Напротив, тя искаше Люба да се появи отново.