Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Наложи се да остави колата и да се довери на метрото. Щеше да стигне по-бързо.

Трябваше да се качи на станция „Битцевски парк“, да направи прекачване от „Тургеневска“ към „Чисти езера“, а след това пеша към улица „Подбелска“. Под земята нямаше натоварени улици, нямаше задръствания и мотрисите се носеха с бясна скорост, но въпреки всичко му се струваше, че пътуването ще бъде безкрайно.

Затова реши да вземе такси и с много мъки успя да стигне до адреса. Слезе пред висок блок с асансьор. По пътя бе отскочил до един магазин да си купи тъмни слънчеви очила, а тояжката я намери на улицата — беше намислил нещо.

— Кой е? — попитаха от другата страна на вратата.

— Много се извинявам, толкова ми е неудобно… — Престори се на просяк, който търси подаяние.

Никита изобщо не подхождаше за тази роля — беше здрав и широкоплещест, някак не му приличаше да проси милостиня. От другата страна на вратата веднага щяха да го пратят по дяволите и да го смъмрят, че яко момче като него трябва да си изкарва хляба с труд, а не с просия. Но никой не би го прогонил, ако докаже, че е немощен. Не беше толкова сложно.

На площадката пред вратата стоеше слепец — това се виждаше през шпионката. С тъмни очила, с жалостиво изражение и тояжка в ръка. С този външен вид Никита можеше да се надява на успех.

— Какво искате?

— Дайте колкото можете…

Вратата се открехна. Отвътре се подаде нечия шепа с няколко монети. Никита протегна лявата си ръка, сграбчи я и бутна вратата, за да я отвори, но тя не помръдна — верижката беше сложена.

Промуши дясната си ръка през пролуката и удари човека от другата страна. Изглежда, го улучи в лицето. Уж не замахна силно, но на онзи му омекнаха коленете и се свлече на пода. „Слепецът“ свали верижката и отвори — на пода лежеше хилаво мъжленце с очила с голям диоптър.

Беше в безсъзнание. Пълен нещастник…

Никита огледа масичката за телефона — точно както предполагаше, намери същото копче за сигнализация. Значи този никаквец беше вторият диспечер.

Той го свести, представи му се за лейтенант от милицията и просто му показа копчето за подаване на сигнал. Това беше достатъчно.

— Не съм виновен! Не съм виновен… Принудиха ме…

— Казвай телефонния номер!

Нямаше време за задушевни разговори.

Очилаткото изрецитира номера на посредника и отново захленчи.

— Инвалид съм по рождение. Няма как да си изкарвам прехраната. А те ми плащаха…

— Вече няма да ти плащат.

— Разбирам… Ще ги арестувате ли?

— Кого?

— Ами тези, за които работя…

— Разбира се. И тебе заедно с тях. Между другото, в затвора няма привилегии за инвалидите.

— Не искам да влизам в затвора…

— Има една възможност, за да се измъкнеш от отговорност.

— Каква?

Очилаткото беше готов и родната си майка да продаде, за да не го хвърлят зад решетките. Именно от това се възползва Никита.

Зоя се обади привечер. Леша вдигна слушалката.

— Да?

— Как е обстановката?

— Всичко е наред.

— Хубаво.

Тя затвори телефона, а Леша нервно закрачи из стаята.

Като че ли наистина всичко беше наред. Бе позвънил на първия диспечер на неговия канал за връзка, както и на втория. И двамата се държаха така, сякаш нищо не се е случило. И никой не ги е безпокоил. И сигнал за опасност не беше постъпвал.

Но не всичко беше наред, не всичко… Леша започна да се безпокои все повече.

Някой позвъни на вратата. Звъненето не беше просто подканващо, а много упорито. Той се изплаши. Ами ако бяха ченгетата? Разтревожен, хукна към стаята, където беше радиопредавателят. Но разумът надделя над страха. Като начало все пак реши да провери кой звъни.

Погледна през шпионката и видя някакво момче. Беше се ококорило паникьосано, косата му — настръхнала от страх. Явно не беше на себе си.

— Трябва ми телефон! Телефон! — повтаряше настойчиво. — Трябва да се обадя! На човека му е зле!

И за да потвърди думите си, отстъпи леко встрани — на площадката пред вратата, точно до асансьора, лежеше някакъв мъж.

— Нямам телефон! — викна му Леша отвътре.

Ами ако се окаже някакъв капан? Ще му отвори вратата, онзи ще нахълта в апартамента и вместо да хукне към телефона, ще се нахвърли върху него. В най-добрия случай може да е някой крадец… А в най-лошия…

Леша отстъпи от вратата.

Тя бе здрава — дървена, вярно, но много стабилна и се отваряше навън. Такава врата не можеше лесно да се избие с крак.

Изведнъж чу, че нещо зад гърба му издрънча глухо. Още веднъж. И още веднъж…