Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Днес сутринта й се обади и й прати съобщение на пейджъра, че трябва да отиде при него. Имало някаква информация за нея.

Можеше да го извика при себе си, но реши, че е по-добре да отиде. Така и направи. В тристайния му апартамент се отбиха Оля и Таня, след това влязоха Витка и Галка. Огледаха прецизно всеки ъгъл, после внимателно провериха района около блока. Всичко беше наред. Зоя вече можеше да се качи.

В апартамента на Леша беше приятно и уютно. Той самият беше много приятен. Освен това беше силен и сексапилен.

Зоя предпочиташе да наема жени, но за посредници беше наела мъже. И никак не съжаляваше за това. Редките забави със случайни момченца не й носеха нужното удовлетворение. А за секс беше ненаситна. Така че всяка нейна среща с Леша започваше по един и същи начин…

— Лешик, чакал си ме? — попита го пренебрежително.

— Що за въпрос? Разбира се, че ви чакам!

— А къде е шампанското?

— Не ми е до това сега — намръщи се Леша.

И Зоя също смръщи вежди. Фамилиарно-игривият й тон изведнъж стана хладен.

— Нещо сериозно ли е?

— Анна е изчезнала. Люба също. И това, като имаш предвид, че не е изпълнена една стара поръчка.

Зоя знаеше много добре за какво става дума. Един мафиотски бос беше поръчал убийството на приятелчето си. Мястото на ликвидацията бяха Канарските острови. Но поръчката така и не беше изпълнена. Първо дълго не можеха да открият жертвата, после Марта стреля не по когото трябва. После откри момчето, но съобщение за ликвидацията му така и не беше получено. А ето че сега Анка и Любка бяха изчезнали.

Всичко това не беше на добре.

— Трябва да се свържем с Марта — каза Зоя. — Ето от кого трябва да тръгнем.

— Уви — разпери безпомощно ръце Леша. — Това е невъзможно.

— Защо?

— Нали сама си разработила системата за безопасност. Връзка с килърите имат само организаторите и бригадирите. Но и двете липсват. Първо тях трябва да намерим.

— И къде по-точно?

— Затова се получава омагьосан кръг.

— Никаква възможност ли няма да се свържем с Марта?

— Без Анна и Люба? Няма как — убедено поклати глава Леша. — Извинявай, но ставаш заложник на собствената си система за безопасност.

— Никой ли не се е опитал да се свърже с диспечерите?

— Не, всичко е спокойно.

Всичко било спокойно… Сърцето й обаче се свиваше от лошо предчувствие. Трябваше да се вземе в ръце.

— Нали знаеш какво да правиш в случай на евентуална опасност — сякаш помежду другото подметна тя.

— Знам. Радиостанцията е наред. Ако евентуално стане нещо, веднага съм в ефир.

В случай на опасност посредникът трябваше да забрави за телефона и джиесема, както и за обикновените радиостанции. В действие влизаше стационарната радиостанция, настроена на определени честоти.

Зоя се прибра доста обезпокоена. Предчувствието, че ще се случи нещо лошо, не й даваше покой. През всичките три часа, докато правиха секс с Леша, тя постоянно скачаше и го караше да звъни на диспечерите, за да проучи каква е обстановката. Това не беше секс, а същински ад.

Трябваше да се предприеме нещо. Не биваше да се седи със скръстени ръце. Наложително бе преди всичко да се доберат до Марта и до онзи недострелян тип. Току-виж се окаже, че те са две звена от една и съща верига…

Едната й ръка — бригадата на Анка — беше парализирана. Не можеше да действа с нея. Но имаше още една — бригадата на Витка. Трябваше спешно да се свърже с втория посредник, за да направи връзка с нея. В близките няколко часа Витка трябваше да получи бойна задача…

Анка лежеше на пода в хола, зад дивана. Беше с вързани ръце и крака, със залепена със скоч уста. Нито да избяга, нито да извика. Никита можеше да не се притеснява за нея.

Беше дошла с кола — мерцедес 300. Той го закара на платен паркинг — току-виж му потрябва.

Когато излезе, Марта остана с Анка. Макар че не беше нужно.

Почти две денонощия бяха минали, откакто бе убила сестра си. По принцип би трябвало поне малко да се е отърсила от шока. Но се получи тъкмо обратното. Марта все повече се самовглъбяваше. Алкохолът не й помагаше вече, от него само й се доспиваше.

— Идваш ли с мен? — попита я Никита за всеки случай.

Тя само поклати отрицателно глава — не, никъде няма да ходя. И не страхът беше причина за отказа й, тя просто нямаше желание да прави нищо. Беше изпаднала в ужасна черна апатия. Беше й все едно дали Зоя ще я преследва, дали ще я убият, или помилват. Смирено щеше да приеме всеки удар на съдбата, стига да не убива никого повече…