Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Леша се върна паникьосан към вратата и разбра какво става — момчето стреляше по бравата с пистолет със заглушител. Още малко и…

Страхът не го скова, тъкмо напротив — хукна веднага към стаята, където беше радиопредавателят. Трябваше да даде сигнал за опасност…

Някакъв пиян до козирката алкохолик бе проснат до радиатора за парното. Беше се разположил много удобно, но Никита му намери друго място за сън. Беше як, а и асансьорът работеше — с една дума, качи го на шестия етаж и го търкулна пред апартамента, който му трябваше.

Но уви, нищо не излезе. Посредникът не му отвори. Веднага си пролича, че е стара лисица, такива като него не се лъжеха лесно.

Но и Никита бе старо куче. Веднага щом разбра, че планът му няма да успее, пусна в ход примитивния метод — извади пистолета и започна да стреля по бравата.

Тя издържа точно половин минута. Можеше да влезе спокойно.

Но още преди да посегне към дръжката, вратата зейна. В апартамента избухна мощен взрив, ударната вълна думна по нея сякаш с огромен чук и я разтвори широко — „Заповядайте!“…

Никита веднага разбра какво е станало. Но за всеки случай влезе. Вътре беше ад — пушек, миризма на изгоряло, страшен прахоляк. Огледа апартамента набързо. Нямаше никого. В епицентъра на взрива всичко беше пръснато на парченца, стените бяха срутени. Нямаше никаква възможност да се влезе по-навътре. Димът се стелеше на кълбета и беше трудно да се диша. Освен това пламна пожар… Абсурдно бе да се мисли, че посредникът е оцелял.

Трябваше да се омита оттук, докато не бе станало късно. С широка крачка, Никита се насочи към изхода на апартамента, качи се на горния етаж и веднага чу отдолу паникьосаните гласове на съседите: някои викаха, други се възмущаваха гръмогласно, трети настояваха незабавно да се извика милиция и линейка за алкохолика.

Никита извика асансьора, спокойно влезе в кабината и слезе на първия етаж. Тръгна си безпрепятствено от блока, без да привлича излишно внимание. Но беше в ужасно лошо настроение. Толкова се стара, а нищо не излезе. Посредникът му се измъкна. Отиде на оня свят. Няма да хукне да го гони, я!

Край, веригата се прекъсна. Но може би все имаше за какво още да се захване…

Наблизо видя уличен телефон и тръгна към него.

Срещнаха се със Светлов точно след два часа. За това време успя да се прибере вкъщи, за да се преоблече и да отскочи до мястото, където беше оставил колата си. Пристигна с нея в кафенето, където вече го чакаха.

Със Светлов беше дошъл и капитан Вершинин.

И двамата му бяха стари познайници. Докато беше член на рекетьорска банда, не се отнасяха с него много радушно: при първата им среща го изтезаваха с найлонов плик на главата; при втората си играха на „слонче“ — надянаха му противогаз и стискаха маркуча за дишане; накрая направо изложиха живота му на опасност, насъсквайки мутрите срещу него — разиграха такава сценка, та босовете му да решат, че е доносник. Тогава ги мразеше до дъното на душата си, но по-късно точно тези ченгета му помогнаха да се измъкне от сигурна смърт, а след това да избегне отговорността по обвинение в убийство.

Отношенията им не можеха да се нарекат приятелски. Той все още не можеше да забрави как му подляха вода и как го изтезаваха с противогаза. Но ако възникнеше проблем, веднага им се обаждаше, те също се обръщаха към него за помощ, ако евентуално срещнеха затруднения. Съвсем наскоро Никита им беше помогнал да се справят с банда търговци на оръжие.

— Аа, здрасти, здрасти, Никита-изкормвача — протегна му ръка Лев Вершинин.

Нагла рижа мутра. Усмивчицата му подхождаше много на външността.

— Късно е вече — погледна часовника си Светлов. — Ако имаш нещо да ни казваш, трябва да побързаш.

— Ааа, не — неодобрително поклати глава колегата му. — В никакъв случай. Аз например за никъде не бързам. А нашият приятел има доста да ни разказва. Да речем, за групировката на Посечения…

Никита го погледна учудено. Откъде знаеше това?

— Не казвай нищо, драги! — заяви Вершинин, сякаш да го спре да не каже някоя глупост. — Знам те аз тебе, сега ще ми пуснеш пак старата плоча: нищо не знам, нищо не съм видял…

— Ама аз наистина нищо не знам.

— Ами хубаво, щом не знаеш, значи не знаеш… А за Посечения имаш големи благодарности от нас с Игор. И от колегите, които се занимаваха със случая. Вярно, те не знаят, че цялата работа си я свършил ти, но въпреки това имаш задочни благодарности от тях.

— Нищо не разбирам — поклати глава Никита.