Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Би трябвало. Аз също дойдох да я търся. Арестувахте ли я вече?

— Не открихме никого — сви рамене ченгето.

Никита си премълча. Въпреки че ужасно му се искаше да възрази. Не може в апартамента да е нямало никого…

— Никого нямаше, абсолютно никого. Леглото в спалнята беше прилежно оправено, идеална чистота навсякъде.

„Странно… Къде ли е изчезнала Марта?“

Никита беше в пълен шок. Как щеше да живее без Марта? В същото време обаче сякаш камък му падна от сърцето. Добре че беше избягала. Никак не му се искаше да я види в следствения арест.

Най-после Светлов се появи. Вершинин беше с него.

— Никита? Ти ли си!

— Както виждаш…

— Богдан, свали му белезниците — разпореди се Вершинин и посочи Никита на цивилния.

— И пистолета да си даде.

— И пистолета… Какъв пистолет?! Я стига…

Лев взе ТТ-то и го завъртя на пръста си.

— Пушкалото не е твое, ясно ли е? — каза след кратка пауза.

И го погледна убедително. Тоест, не си вземай грях на душата, откажи се от оръжието, докато още сме добри с теб.

— Какво пушкало? Аа, това ли… За пръв път го виждам.

— Чудесно. А сега ще ни разкажеш ли как се озова тук?

— Ами… този адрес бях забравил да ви го дам. Сетих за него по-късно. И реших да отскоча сам.

— Браво на тебе! Истински герой! — саркастично му се усмихна Светлов и погледна двамата си колеги.

— Благодаря ви, приятели. Свободни сте. Ще се оправим сами.

Ченгетата си тръгнаха.

— Значи си забравил да ни дадеш адресчето, така ли? — с насмешка каза Игор.

— Ами да!

— А как ще обясниш факта, че тук живее някоя си Марта, която е трябвало да те убие.

— Така ли… — Никита се почеса по тила. — Не знаех.

— Всичко си знаел, приятелю мой — каза Вершинин. — Влязъл си в следите на тази Марта, а чрез нея и на цялата организация. Между другото, тя къде е?

— Не знам.

— Да не би случайно да си я… — каза Лев и прекара ръка през гърлото си.

— Бе ти да не си луд! Как можа да си го помислиш изобщо!

— А защо се притесни като момченце? Слушай, да няма джиджи-биджи между вас, а?

— Големи всезнайковци се извъдихте, ей — измънка недоволно Никита. — Кажете по-добре как намерихте това място.

— Не беше лесно — каза Светлов.

— Ами! Беше много лесно — намеси се Вершинин. — Вчера постъпи сигнал за разбит апартамент. Отидохме на адреса и намерихме компютър. Включен. Започнахме да се ровим в него. Открихме доста ценна информация… Участъковият излезе свестен. Обади се, където трябва. На нас ни остана само да си поразмърдаме малко мозъците.

— Между другото, вчера тук са открили труповете на двама мъже. Вървели си хората, вървели и в един момент се превърнали в леш… Случайно да знаеш нещо по въпроса?

— Не съм в час с нещата.

— Аз пък съм. Намерихме отпечатъците им върху клавиатурата на компютъра. Свалили са адресите от него и са дошли тук. А тук — бам-бам, и хайде…

— А зайчето се е изплъзнало — заключи Вершинин.

— Какво зайче?

— Ами онова, дето е трябвало да го гръмнат. Не знам със сигурност кой от двама ви е „зайчето“ — ти или твоята Марта…

— А може и двамата — Светлов се вгледа внимателно в Никита. — Много бих искал да чуя какво ще кажеш. Направо изгарям от нетърпение. Хайде, разказвай всичко подред…

Никита въздъхна, сякаш имаше намерение да им разкаже подробно цялата история.

И наистина им разказа всичко — за Марта, за Люба и Анка, за любовта си към Марта… Описа я в ярки тонове.

Но някои моменти пропусна. За това, как с Марта изтребиха бандата на Посечения. За това, че Марта застреля сестра си. И за това, че Анка умря от свръхдоза олово в главата. Нека си мислят, че тези две дами са живи и здрави и се крият някъде.

— Къде е Марта сега? — попита Светлов. Историята го бе трогнала.

— Не знам.

— Е, щом не знаеш, не ни казвай.

— Наистина не знам.

— Нищо, някой ден ще узнаеш. Но може да не ни осведомяваш.

— Да, наистина — поклати глава Вершинин. — Може да не ни осведомяваш. Разбрах, че било свястно момичето. Само малко се е отклонила от правия път. Значи, казваш, само мутри убивала.

— Само тях, гадините.

— Страхотна двойка сте — засмя се Светлов.

— Идеална — ухили се до ушите Вершинин. — Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака.

— Наистина ли няма да я закачате? — попита Никита.

— Е, поне ще се опитаме да я измъкнем от това опасно положение… Ще се по-ста-ра-ем… А после ще видим.

— Благодаря ви!

— Е, чак пък да ни благодариш. Освен това още е рано за благодарности. Първо трябва да хванем кака Зоя.