Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Да, още тази нощ можете да спите спокойно. Между другото, не ви съветвам да се обаждате в милицията. Ръцете ни са дълги. Знаем къде работи жена ви Анна Михайловна. Знаем къде учи синът ви Антон.

Плахов пребледня като платно.

След това, което чу, със сигурност нямаше да се обади на ченгетата.

Витка никога досега не беше стреляла по човек. Беше стреляла по микробуса заедно с всички останали и беше възможно точно нейният куршум да е уцелил резервоара, но то беше различно.

За сметка на това вече се справяше добре с шофирането, добре се представи и като частен детектив. Именно тя се бе добрала до информацията за заболяването на Ковригин.

И ето че сега й се представяше възможност да го излекува от гонореята завинаги.

— Недей да нервничиш! — увещаваше я Зоя. — Стреляш много добре.

— Но онова бяха мишени.

Витка беше готова да изпълни поръчката, но беше малко изнервена.

Вече бяха на мястото, от което й предстоеше да стреля — новостроящ се блок на триста метра от офиса на Ковригин. Той трябваше да се появи всеки момент.

— Ами представи си, че той е просто една мишена.

— Представям си…

— Внимание!

Ковригин се появи. Вървеше с такава важна походка, явно се мислеше за най-великия. Но имаше и по-велики от него.

Витка вдигна бързо пушката, прицели се. Зоя видя как тя плавно натиска езичето на спусъка. Ръката й не трепна нито веднъж — това бе добре.

Заглушителят притъпи звука на изстрела. Чу се само как затворът изщрака. Веднага последва втори изстрел — контролен.

И двата куршума улучиха Ковригин в сърцето.

— Защо не стреля в главата? — попита Зоя.

— Не мога.

Зоя беше чела някъде, че жените инстинктивно не могат да стрелят в главата. Защото чувството им за красота и естетика е развито прекалено силно, а от снайперисткия изстрел главата на жертвата може да се пръсне като презряла диня. Жената възприема това като посегателство върху красотата, затова предпочита да стреля в сърцето. Хармонията пак се разрушава, но не чак толкова драстично.

Лично тя обаче не вземаше на сериозно тези философски брътвежи. Беше й абсолютно все едно къде ще стреля — важен бе резултатът.

Но виж, Витка не можа да се престраши да стреля в главата.

Глупаво беше да я съди за това, бе се справила отлично със задачата си. Ковригин беше мъртъв. Макар че тепърва им предстоеше да се убедят в това.

Витка сякаш се бе вцепенила. Стоеше до прозореца и безизразно гледаше през мерника.

— Ей, я се съвземи! — разтърси я за раменете Зоя.

Неслучайно беше дошла заедно с нея. Трябваше да види как ще се справи, да провери възможностите й.

Витка я погледна равнодушно, с треперещи ръце остави винтовката на пода, свали ръкавиците и ги хвърли до нея. И отново застина като прикована.

— Ама и ти ги вършиш едни, да му се не види! — неодобрително поклати глава Зоя.

Хвана я за ръката и я помъкна към изхода.

В двора ги чакаше безценната им волга със зацапан номер. Зад волана беше Анка.

Зоя помогна на Витка, която се държеше като невменяема, да седне на задната седалка и се настани до нея. Колата излезе от двора, сви по оживената улица и пое към къщи.

По пътя спряха до един уличен телефон. Зоя набра номера и се свърза с Тонка.

— Здравей, скъпа — започна бодро. — Как си, добре ли си със здравето?

— Ами добре съм — отговори от другата страна Тонка. — Само сърцето от време на време се обажда. Но нищо, ще ми мине.

— Как да ти кажа. Един мой познат скоро умря. Получи два инфаркта един след друг.

„Два инфаркта“ означаваше два куршума в сърцето. Познатият беше Ковригин. А умрял — означаваше, че поръчката е изпълнена.

Това беше първата операция, която Зоя проведе сама от начало до край. Сама се погрижи за всичко: за проучването на обекта, за избора на позиция за стрелба, за доставката на оръжието, за връзката и потвърждаването на резултата. Е, разбира се, двата снайперистки изстрела завършиха блестящо цялата операция.

Фирма „Черната стрела“ започна да функционира с пълна пара.

Все още не всичко беше обмислено добре. Трябваше да се реши въпросът със средствата за връзка, специалната техника за подслушване и проследяване. Трябваше да се научат да боравят с нея. А освен това да помислят и за транспорта. Не биваше да ползват само една кола, така бързо можеха да ги спипат.

Но нищо, всички проблеми щяха да се решат, стига да има пари. А тя щеше да ги получи на следващия ден.

Едрият набит мъж със сбръчкано чело и малки очички гледаше строго и изпитателно Плахов.