Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Виж, ако някой му я бе препоръчал, щеше да е съвсем различно…

— Не бих казала.

— Слушай ме внимателно, момиченце! — прекъсна я Ковригин. Погледът му стана черен като буреносен облак. — Ако веднага не се разкараш оттука, след малко ще се каеш жестоко.

— Не бива да се държите така с мен! — Зоя се изплаши, но не го показа. Скри страха си под маската на високомерието.

— Аз съм много сериозен човек. Ще съжалявате след това…

— Казах, изчезвай оттука!

Зоя не каза нито думичка повече. Спокойно стана от мястото си, презрително изгледа Ковригин и се насочи към изхода.

Евгений Александрович Плахов беше мъж на около четиридесет години, среден на ръст, прилично закръглен, с представителен вид. Прие я веднага щом му спомена, че става дума за личната му безопасност.

Тя влезе в кабинета му, поздрави го учтиво и седна на посоченото място.

— Слушам ви. — Личеше, че е много зает.

— Евгений Александрович, разполагам с ценна информация — заяви му Зоя със самоуверен вид.

— Да, това вече го чух. И тя се отнася до личната ми безопасност. Моля, представете се.

— Няма нужда — отсече тя.

— Тогава ви моля да напуснете кабинета ми. — Той също можеше да бъде твърд и категоричен.

— Страхувам се, че ако го направя, на вас скоро ще ви се наложи да се представите…

— На кого?

— Ами или на господ Бог, или на Сатаната. Никой не знае къде му е писано да отиде — в рая, или в ада.

— Какво намеквате? — смръщи вежди Плахов.

— Не намеквам, а ви предупреждавам. С две думи, поръчали са пътуването ви до онзи свят.

Десният клепач на Плахов нервно затрепери.

— Кой?

— Ковригин.

Евгений Александрович се вбеси, присви устни и стисна юмруци.

— Откъде имате тази информация?

— От самия Ковригин. Той ми поръча убийството ви.

— Какво?

— Това, което чухте. Аз съм килърът, който трябва да ви убие.

Той се замисли за около минута, опитвайки се да асимилира чутото. Добре че не се паникьоса и не извика охраната. Но през цялото време следеше ръцете й.

— Защо ми казвате всичко това?

— Ковригин ми плати малко — равнодушно каза Зоя, сякаш говореше за нещо делнично.

— Колко? — попита той, гледайки я изплашено и с неприязън.

— Пет хиляди. Струва ми се, че се подиграва с вас.

— Защо?

— Защото струвате по-скъпо. Само че, моля ви, не възприемайте думите ми като комплимент.

— Отгоре на всичко се и шегувате! Защо смятате, че ще ви повярвам?

— Имам един много важен аргумент.

— Какъв?

— Евгений Александрович, аз, естествено, разбирам, че навън е пролет и че имате нужда от малко свеж въздух, но след като сте отворили прозореца, трябваше поне да дръпнете пердето.

— Не ви разбирам, какво общо има това?

— Ами погледнете през прозореца. Но бъдете много внимателен.

Плахов извърна глава и погледна навън. От един широко отворен прозорец отсреща го гледаше Тонка. В ръцете си държеше СВУ.

— Моля, не правете резки движения — сериозно го предупреди Зоя.

Евгений Александрович застина като статуя, сякаш не видя снайперист, а Медуза Горгона.

— Колко искате? — плахо каза той.

— Четиридесет хиляди долара.

— Не са ли множко?

— Знаете ли колко хора е погубило скъперничеството?

— Добре, ще ги имате.

— Е, разбрахме се значи. Между другото, в цената е включено и ликвидирането на Ковригин. Нали разбирате, ние сме сериозна фирма. Не се занимаваме с изнудване, а с решаване на жизненоважни проблеми. Вашият проблем е именно такъв. Плащате за живота си и за смъртта на вашия неприятел. Нали искате да спите спокойно все пак?

— Значи се наемате да премахнете Ковригин…

— Да не би това да не ви устройва? Ако е така, кажете. Ще ни дължите само петнадесет бона.

— На кого?

— На фирма „Черната стрела“.

— Какъв е юридическият ви адрес?

— Харесвате ми. Във вашето положение хората обикновено не се шегуват. Но вие имате куража да го направите. Уважавам такива хора…

— А аз ще ви уважавам, ако човекът отсреща престане да ме държи на мушка.

Зоя се приближи до прозореца и с леко движение на ръката даде сигнал на Тонка. Тя се махна от прозореца.

— И така, искам да знам какво мислите по въпроса за Ковригин.

— Струва ми се, че сте права.

— Значи четиридесет хиляди.

— Да.

— Утре ще пратя човек да вземе парите. По същото време.

— Плаща се предварително, така ли?

— По принцип това е най-добрият вариант. Но в случая ще си платите не предварително, а след това.

— Тоест искате да кажете, че…