Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Престани, стига, писна ми… — каза той, отблъсквайки курвата от себе си. — Събирай си партакешите и се прибирай вкъщи!

— Ама вече е късно — плахо запротестира тя.

Три часът през нощта. Време беше за сън. А тази нещастница се буташе да спи в леглото му… Я да върви по дяволите!

— Знаеш ли колко ми пука!

Проститутката припна от леглото и се облече. Той се бе излегнал мързеливо и я наблюдаваше. Фигурката й си я биваше, но лицето й хич го нямаше. И изобщо вече му беше писнало до втръсване от нея.

— Ще ме изпратиш ли? — попита го тя.

Ама че нахалство.

— Не знам къде е вратата…

Всъщност беше права. Трябваше да стане, да й отвори вратата и да я натири навън. Но изобщо нямаше желание да става и да ходи където и да било.

— Не е толкова сложно, ще се оправиш и сама — махна й вяло и се завъртя на другата страна. — И затвори хубаво вратата.

Жрицата на любовта изчезна. Унасяйки се в сладка дрямка, чу как бравата изщрака, вратата се отвори, изскърца и отново се затвори. Е, това е, вече може да спи спокойно.

Но оная не си беше тръгнала. Връщаше се за нещо. Ето я, идваше към стаята.

— Писна ми от тебе, гадина такава!

Едик скочи от леглото и се обърна рязко към проститутката. Само че… това не беше тя.

— Защо се караш така, скъпи?

— Зоя?! — От сънливостта му не остана и следа.

— А ти какво си мислеше, че съм привидение? — Върху устните й заигра дяволска усмивчица.

Той пъхна ръка под възглавницата, но в ръцете й на секундата се появи пистолет.

— Не мърдай! — спря го тя.

Едик замръзна като парализиран.

— Знаеш, че стрелям добре.

Знаеше го по-добре от всеки друг.

— Как влезе? — попита той.

— Чаках до вратата. Добре че твоята курва излезе сама. Справих се лесно с нея. Ако беше тръгнал и ти, вече щеше да си труп.

— Говориш така, сякаш изобщо не ти е жал за мен…

— Не ми е жал. Вече си мъртвец.

— Зоя, недей така, моля те. Имали сме толкова хубави моменти… Спомни си само как лудувахме заедно…

— Каквото било, било. Наредил си да ме очистят, но успях да се отърва. Сега аз си наредих да те унищожа. Само пробвай да ми се измъкнеш…

— Зоя, не прави глупости, хайде да се договорим…

— Давай. Сто хиляди долара и се разделяме по живо по здраво…

Едик облекчено въздъхна.

— Ето, виждаш ли как се разбрахме… В момента обаче нямам сто бона.

— А колко?

— Четиридесет…

Не лъжеше. Точно толкова имаше в тайника му.

— Е, какво седиш. Вади парите. Чакам!

Той стана от леглото и тръгна към шкафа. За целта трябваше да мине покрай Зоя. Точно това бе целта му.

— Даже не си и помисляй! — сряза го тя, леко отстъпвайки две крачки назад.

Ама че хитруша, мислите му даже чете.

— Жалко — добави тя.

— Какво жалко?

— Жалко, че ще трябва да те убия.

— Ей, чакай малко. Нали се разбрахме…

— Какво сме се разбрали? — учудено повдигна вежди жената.

— Как така „какво“?! Какво ти става, бе?!… Аз ти давам парите, ти живота…

— А, да — сякаш се сети тя. И добави жлъчно: — Само че се бяхме разбрали за сто хиляди долара, мой човек…

Той искаше да възрази отново, но Зоя натисна спусъка и го лиши от последните му думи.

Спортният „Марголин“ беше послушен и верен като кученце в ръцете й. Куршумите попадаха в десетката един след друг.

След нея стреляха Ирка, Витка и Тонка. И техните резултати бяха превъзходни. За Анка и Любка беше излишно да се говори — те бяха майстори поначало.

Но кой знае защо, инструкторът остана недоволен. Досега винаги ги бе хвалил, а сега изведнъж направи кисела физиономия.

— Аз, естествено, ви разбирам, че го правите за удоволствие…

Митрич се лъжеше. Стрелбата беше тяхна професия. Не спортната обаче, а бойната.

— Така е, правим го за удоволствие, и какво от това? — съвсем спокойно го погледна Зоя.

— Виж, ако се готвехте за война, щях да ви покажа някои неща…

— Какви „неща“?

Инструкторът се замисли за момент, после изведнъж скочи като пощръклял — грабна един пистолет и го зареди. Дръпна се и стреля. Преметна се през глава и отново стреля. По корем. Дум! Дум! Подскочи високо нагоре и двата изстрела се сляха в един.

С това показното приключи.

— Погледнете мишените.

Беше улучил четири десетки и две деветки.

— Трябва да можете да стреляте от всякакво положение — заяви той.

— Леле, страхотия! — възхити се Зоя.

— Между другото, воювал съм в Афганистан, бях в специалните части.

— Ще научите ли и нас на това?

— Защо ви е?

— Ами скучно ни е. И без това нямаме друга работа. Научете ни, а? Ще ви платим допълнително.