Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Добре, навихте ме. Утре започваме.

Зоя не го излъга — наистина, освен да тренират, нямаше с какво друго да се занимават.

Трети месец след като бе очистила Едик, момичетата си живееха ей така, за удоволствие. Бяха си наели скъп обзаведен четиристаен апартамент с телефон. Купиха си почти нова волга. Намериха си гараж. Но го използваха не само за колата. Там бяха пренесли целия си арсенал.

Работа нямаше. Имаха нужда от човек, чрез когото да получават поръчките. А такива хора не се разхождат из града с табелка на гърдите: „Търся килър на разумна цена“. Без да бърза и много предпазливо, Зоя търсеше такъв човек. Но засега безрезултатно.

Тя обаче не се отчайваше.

Пари имаше достатъчно. Благодарение на Едик. Все пак си оправиха сметките, лека му пръст.

През цялото си свободно време момичетата тренираха — с винтовка и пистолет. Това бе много важно за професията им. От време на време пътуваха до едно безлюдно място далеч извън града. Там стреляха със снайпери.

Освен това наемаха малка спортна зала и по три часа всяка вечер тренираха карате. Зоя им беше нещо като треньор и така ги съсипваше от бой, че те всеки път се заканваха да я убият. Никоя от тях обаче не успя да я пребори.

— Щом казвате утре, значи утре — кимна Зоя на Митрич и погледна часовника си.

Целият й ден беше разчетен до секунда. Време беше да си вдигат чукалата.

Събраха си багажа и излязоха от тира. Качиха се в колата. Тонка запали двигателя. Точно в този момент отнякъде се появи едно черно БМВ и паркира до тях.

От колата слязоха двама — мъж на възраст с побеляла коса, интелигентно лице и студен поглед; и младок малко над двадесетте, висок, с широки рамене. Бяха облечени с кожени якета, а на лицата им беше изписана непоколебимост и самоувереност.

Насочиха се към тира.

Зоя отвори вратата.

— Къде отиваш? — попита я Анка.

— Ами забравих си чантата…

— Ето я чантата ти!

Но Зоя не я чу. Тръгна след непознатите, сякаш привлечена от магнит.

Тихичко се промъкна до стаята, в която Митрич пиеше чай. Оттам се чуваха гласове:

— Е, какво, ще го направиш ли? — попита някой. — Няма нищо сложно. Дум-дум и мангизите са в джоба ти.

— Абе не мога, ви казвам! — Гласът на инструктора трепереше от напрежение. — Не е за мен тая работа.

— Две хиляди долара не се намират на пътя.

— Да, спор няма, парите не са никак малко. Но свободата ми е по-скъпа.

— Помисли си, за последен път ти предлагаме.

— Не, не, няма смисъл да говорим повече.

— Добре, както решиш. Но нали знаеш, не си ни виждал…

Зоя разбра, че двамата всеки момент ще си тръгнат, и незабелязано се измъкна от тира.

— Че аз никога през живота си не съм ви виждал — проехтя гласът на Митрич отвътре.

Едва успя да седне в колата, и двамата непознати излязоха от тира и се насочиха право към бавареца.

— Карай след тях — кимна Зоя.

— Защо? — попита Тонка.

— Знаеш ли за какво бяха при Митрич?

— Е, казвай, де!

— Предлагаха му два бона, за да направи на някого дум-дум. Все пак Митрич е първокласен стрелец. По принцип си е готов килър. Но той отказа.

— Ами не иска да се забърква с такива неща човекът — някак натъжена каза Витка.

Като всяка нормална жена, тя искаше семейство, съпруг и дете.

— Да се омъжиш, ли си приритала? Ами първо вземи си изкарай зестрата! — веднага й запуши устата Зоя.

— Ще си я изкарам — озъби й се момичето и замълча.

Можеше да й напомни за убитото момче, за престрелката в кариерата, но си премълча — беше излишно.

— Общо взето — продължи Зоя, — трябва да си поговорим с тези типове, да им предложим услугите си.

— Имаш ли поне представа кои са?

— Ами точно това трябва да разберем!

Предстоеше им да проучат какви са онези двамата: мутри или просто бизнесмени; къде живеят, с какво се занимават; имат ли възможности и какви. С една дума, Зоя искаше да събере достатъчно информация за тях. Колкото по-пълна, толкова по-добре.

Това трябваше да се направи не само за да могат да им предложат услугите си. Зоя искаше момичетата й да влязат в ролята на частни детективи, нямаше да работят само като снайперисти. Екипът й трябваше да поеме сам всичко — оперативно-информационната подготовка на акциите, проучването на обектите за ликвидация, определянето на достъпа до тях… Снайперисткият изстрел бе просто последният щрих в целия този огромен труд.

Белокосият господин беше свикнал да обядва в ресторант, и то в най-престижните. Понякога се хранеше сам, понякога в компания. Днес беше сам.