Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Едик… Мерзавец. Негодник… Кучи син!

Обеща й сума ти поръчки, обеща й планини от пари, а какво направи, гадината! Имал е намерение да я използва само веднъж — да му изпълни по-голяма и по-сериозна поръчка. Интересно колко ли е прибрал в джоба си за цялата работа…

Зоя много искаше да узнае.

Едик се бе опитал да я убие. Но колкото и да е странно, тя не му се ядосваше за това. Ненавиждаше го, защото се бе опитал да я измами с парите. Явно парите за нея бяха по-важни от живота — и чуждия, и собствения. Но дори и да беше така, когато ставаше въпрос за нещо важно, тя беше готова да прежали спестяванията си.

Сега беше решила да ги пусне в оборот.

Работата преди всичко.

— Ама че квартирка сте си намерили! — подсвирна Любка, разглеждайки новите им „палати“.

Къщата беше стара, апартаментът тристаен, но стаичките бяха много малки — няма място да се обърнеш. Не беше ремонтиран от сто години. Нямаше топла вода, всички удобства бяха навън. Мебелите бяха вехти, целите покрити с прах.

Но за сметка на това им излезе евтино. И го наеха бързо, почти веднага. Освен това беше на другия край на града. Едик едва ли би ги търсил тук.

А че ги търси, това беше сигурно. Зоя бе убедена в това. Но не знаеше къде са. За сметка на това обаче тя знаеше къде е той. И щеше да го намери. Но малко по-късно. Сега нямаше време за това. Сега трябваше да си набавят оръжие.

Имаха на разположение няколко винтовки. Онези същите карабини, с които бяха стреляли в кариерата. Но както бе казал Едик, пушкалата вече бяха изцапани с кръв — с тях бяха убили двамата снайперисти, с тях бяха стреляли по микробуса. Затова им беше наредил за всеки случай да се отърват от тях. И те го направиха. Увиха ги в найлон и ги скриха под снега близо до мястото, откъдето стреляха. А после се върнаха и ги взеха.

Тези винтовки обаче не бяха точно това, от което имаха нужда. Зоя смяташе, че първо трябва да въоръжи момичетата с пистолети. Бе решила да продължи започнатото съвсем сериозно. А за целта бандата й трябваше да притежава личен арсенал.

Трябваше им и кола. Дори не съвсем нова, но в движение. Анка и Тонка имаха шофьорски книжки. Някоя от тях щеше да бъде назначена за шофьор на бандата. Вече беше обмислила всичко.

Точно заради оръжието и колата пестеше пари и не мечтаеше за луксозна квартира. Беше си поставила конкретна цел и за да я постигне, беше готова на всякакви материални жертви.

— Че за какво ти е на теб оръжие? — попита я червендалестият дебелак, подозрително присвивайки очи.

Бе го срещнала на пазара. На няколко крачки от нея стоеше прилично облечен мъж с лице на добряк, който съвсем открито предлагаше пистолети на някакъв тип. Зоя беше много учудена от дързостта му и се приближи. Оказа се, че човекът продава запалки.

Тя се разочарова. Мъжът веднага долови промяната в настроението й и тутакси й направи предложение:

— Искаш ли да ти намеря истински?

Тя веднага се съгласи.

— А колко ти трябват?

— Ами… по принцип пет.

— Имаш ги. ТТ става ли? Много хубави пистолети са.

— Става.

— Хиляда гущера за брой.

— Не е ли малко скъпичко?

— Е, как ще е скъпо, направо си е без пари! В цената влизат два заредени пълнителя.

— Добре де, разбрахме се. Къде са?

— Ама ти какво, да не мислиш, че ги нося в джоба си? Трябва да отидем до едно място.

— Веднага ли?

— Може и веднага. С кола ли си?

— Да.

Онзи ден с момичетата вече бяха купили една зелена лада шестица. Документите останаха на името на предишния собственик. Анка караше с разрешително. Така беше и по-евтино, и по-безопасно.

Колата беше на паркинга до пазара. Анка я чакаше вътре.

— Парите у тебе ли са?

— Не, ще трябва да отскоча до вкъщи.

— За час ще се оправиш ли?

— Става.

— Чудесно тогава. Ще направим така — вземаш мангизите и ме чакаш на Алексеевското езеро, до изоставения машинно-тракторен парк.

— Не знам къде е това…

Дебелакът й обясни подробно как да стигне до там. След това погледна часовника си.

— Ела в три и половина. Аз вече ще съм там. И да не забравиш парите!

— А ти пистолетите.

— То се знае…

В уречения час Зоя беше на мястото.

От някогашния машинно-тракторен парк бяха останали само някакви жалки останки от ограда, пустееща автобаза, гаражи без покриви, ръждясала разграбена техника.

В далечния край на двора ги чакаше нова лада седмица. Когато Анка подкара шестицата към нея, отвътре слязоха трима — дебелакът, един набит дребосък и двуметров гигант. И тримата се усмихваха някак зловещо.