Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

В гласа му отново прозвучаха фалшиви нотки.

— Изчакай ме за малко, само ще погледна в кафето и се връщам.

— Идвам с теб.

— Недей, няма смисъл… Пък и някой трябва да наглежда колата.

Колата беше стара, лада тройка. Кой би тръгнал да краде такава развалина?

— Добре, само не се бави много.

— Като стрела съм, ей сега идвам.

Шофьорът изскочи от колата и хукна към кафенето. Май тичаше прекалено бързо. Толкова да бързаше да намери Едик?

На тази лада мястото й бе в автоморга. С чиста съвест да я даде човек на някое киностудио за каскади или за взривяване.

Тя можеше да се взриви още сега, заедно с нея!

Тази мисъл я накара да изскочи от колата попарена. По-нататък я придвижи ускорението от ударната вълна. Колата избухна. Точно както предполагаше. Но Зоя оцеля. Размина се само с натъртване на коляното при падането.

Трябваше да действа бързо. Не можеше да избие от главата си шофьора. Той е задействал механизма на взривното устройство. И в момента вижда, че не е постигнал желания резултат. Вероятно имаше и пистолет. Зоя го видя точно навреме — излизаше от кафенето. Едната му ръка беше пъхната в якето, изглеждаше някак разсеян, но в същото време решен да завърши започнатото.

Още секунди и щеше да извади онова, скритото под якето му. Зоя обаче нямаше намерение да го чака. Инстинктът за самосъхранение я накара да се хвърли като лъв върху него. С цялата си тежест, тя го помете обратно към вратата и го набута в преддверието на кафенето.

Още преди да се е опомнил, вряза юмрук с кокалчетата на ръката в адамовата му ябълка. Ударът бе толкова силен, че онзи моментално загуби съзнание. Мушна ръка под якето му — права бе, пистолет. Тъкмо това, което й липсваше.

Зоя скри оръжието под якето си и излезе навън.

Колата беше цялата в пламъци, около нея вече се беше събрала тълпа от любопитни зяпачи. Отнякъде се появиха двама полицаи и един от тях им посочи кафенето. Зоя извърна глава навреме, иначе щяха да я разпознаят като оцелялата жертва. А нямаше никакви намерения да дава показания на ченгетата.

Бързо сви зад ъгъла, ускори крачка, спря такси и каза на шофьора накъде да кара.

— Какъв живот настана, ееей! — На мъжа явно много му се приказваше. — Посред бял ден да взривяват коли. Видяхте я, нали?

— Ами да, май нещо гореше там — кимна тя.

Май че… Нещо… Цяло чудо е, че се спаси. Иначе сега щеше да се овъглява заедно с колата.

Тя въздъхна облекчено и се отпусна. Таксиджията й внушаваше доверие. Не се притесняваше, че може да й се случи нещо непредвидено.

Никой не я преследваше и тя безпрепятствено стигна до вкъщи.

Докато се качваше по стълбите, се ослушваше при всеки лек шум. Ами, ако не дай си боже, Едик и уродливите му мутри са вече тук?

Беше въоръжена. Пистолетът „Макаров“ беше готов за стрелба, имаше заглушител. Готова бе да го използва веднага щом стане нужда. С винтовката се справяше прекрасно, но и с пистолетите беше на „ти“. И системата „Макаров“ й бе добре позната.

Но се оказа, че напразно се е настройвала на бойна вълна. В апартамента, освен момичетата, нямаше никой друг.

Те я чакаха с нетърпение и много й се зарадваха.

Засега не искаше да им казва, че са се опитали да я убият. Паниката можеше само да им навреди. Но приятелките й усетиха, че е станало нещо лошо. Безпокойството им се засили още повече, когато ги накара спешно да си събират багажа.

Трябваше бързо да се омитат оттук, веднага да сменят бърлогата. Едик нямаше да се успокои, докато не се добере до тях. По-точно до нея. Но не искаше да тръгва без дружките си, те бяха всичко за нея в момента.

Само след половин час шестте напуснаха временното си пристанище. Взеха със себе си само най-необходимото. И пари.

Парите им не бяха чак толкова много, колкото бе желателно. Бяха останали две хиляди долара от хонорара за първите две поръчки. После при акцията, в която участваха и другите момичета, изкараха пет хилядарки — за толкова мутрите оцениха труда им. Видяха сметката на десет души, а взеха само пет бона. Толкова получи и Зоя — предплатата за поръчката, която замалко не й коства живота. Общо имаха около дванадесет хиляди. На пръв поглед много пари. Така обаче можеше да си мисли преди, когато живееше от заплата до заплата. Сега мислеше по друг начин. Дванадесет хиляди не са чак такава голяма сума. Падаха се малко над хиляда долара за човешки живот.

Не й беше жал за хората, които трябваше да убие. Тя ценеше човешкия живот, но не от духовна гледна точка, съвсем не, а от материална. Щеше да е доволна, ако вземаше поне по десет бона за убит. И вероятно дори не би се ядосвала толкова на Едик.