Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Колите спряха. И от двете страни слязоха по няколко яки момчета, облечени кой с каквото сварил — кой с кожух, кой с дебело кожено или дънково яке, кой с къса шуба.

Вражеската групировка наброяваше осем мутри. Половината от тях веднага бяха взети на мушка. Бойците от дружеската страна бяха също толкова. Лицата и на едните, и на другите бяха напрегнати. Явно момчетата бяха понаплашени.

Водачите на двете групи се приближиха и започнаха да си говорят нещо. След това единият фрасна юмрук в ченето на другия. Онзи падна, но успя да ритне нападателя си в коляното.

Мутрите и от двете страни се хвърлиха на помощ на водачите си. Заформи се меле.

Зоя наблюдаваше с голям интерес. Искаше да разбере кои са по-силните.

Биха се дълго и с настървение. Силите бяха равни, нямаше победител.

Никой нямаше нито пушка, нито нож, бяха въоръжени само с боксове.

Боят продължи, докато момчетата не се изтощиха напълно. Стана почти едновременно. Седнаха на снега и задишаха тежко, като кучета при четиридесетградусова жега. Изяждаха се с погледи, изпълнени с ненавист.

Водачите на двете банди отново започнаха да обсъждат нещо. Като че ли се договаряха. И май успяха да се споразумеят.

Мутрите от вражеската страна тръгнаха към микробуса си. Хората на Едик също се насочиха към колите си. Водачът им вече беше стигнал до волгата си и протегна ръка, за да отвори вратата, но не успя да го направи. Сякаш се спъна в нещо и падна настрани. В същото време се подкосиха краката на още един…

Зоя първа разбра какво става. Едик явно не беше най-умният. Враговете му също бяха стари лисици. Те също бяха наели снайперисти. Докато умните се наумуват, онези се бяха прокраднали до мястото и бяха заели удобна позиция за стрелба. И започнаха отстрела.

Мутрите на Едик също схванаха, че са под смъртна заплаха, и се хвърлиха под прикритието на колите.

Зоя трябваше да открие огън и да унищожи вражеската групировка. Но предпочете да използва предимството си — чуждите снайперисти не знаеха за тях.

— Не стреляйте! — подвикна тя на момичетата, за да не започнат да обстрелват микробуса, в който мутрите от вражеската групировка вече седяха.

Мерзавец си беше все пак този Едик. Бе им бутнал някакви смотани винтовки, без заглушители даже, не им бе подсигурил и радиовръзка. И ето че сега й се налагаше да крещи като някоя идиотка.

Зоя го ругаеше наум, но всъщност не му бе чак толкова ядосана. Нервите сега бяха неуместни и щяха да я лишат от необходимото спокойствие. А точно в момента не трябваше да се вълнува. В противен случай нямаше да успее да открие къде са се укрили вражеските снайперисти. Или ще го намери, но ще бъде късно.

Точно така! Ето ги, гълъбчетата. Само двама. Две съвсем млади момчета. Сигурно току-що излезли от казармата. Въоръжени със страхотни винтовки — снайпери на Драгунов със заглушител. Чувстваха се много комфортно. Бяха скрити зад преспите и необезпокоявани от никого, обстрелваха врага. Но не знаеха, че са на косъм от смъртта. Тъмните кожуси, с които бяха облечени, ги правеха идеална мишена на фона на белия сняг. Разстоянието до тях беше около триста метра. Даже за самозарядната карабина „Симонов“ това си бе едно нищо.

— Ирка! Витка! — подвикна тя, посочвайки им къде да се прицелят. — За вас е този отдясно.

Докато те се ориентират в ситуацията, тя взе на мушка другия.

Притаи дъх, натисна плавно езичето на спусъка. Карабината даде откат върху рамото й и куршумът полетя към целта.

В същия момент го видя колко внимателно се прицелва. Лицето му беше съсредоточено, едното му око беше присвито. Всеки момент щеше да натисне спусъка. Но куршумът вече летеше към него. Само след секунда жертвата заби простреляната си глава в снега.

Другарят му чу изстрела, моментално схвана каква е работата и неспокойно започна да оглежда със снайпера мястото, откъдето идваше смъртоносната заплаха.

Ирка и Витка стреляха едновременно. Улучиха го в челото и той също заби нос в пряспата.

Трудно бе да се каже чий куршум точно го е улучил, но това всъщност нямаше значение.

Сега можеха да се заемат с микробуса, който вече се беше отдалечил на прилично разстояние. Зоя насочи винтовката към него.

Целта беше подвижна, намираше се на около половин километър от нея. По такава цел още не беше стреляла. Но би трябвало да успее да улучи.

Дум! Дум! Дум! Тя стреля първа, след нея натиснаха спусъка и момичетата.

— По гумите! По гумите! — крещеше им тя.