Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Зоя взе винтовката, провери дали е заредена и отиде с нея до прозореца, откъдето щеше да стреля.

Разстоянието до целта беше доста голямо — половин километър. Преди нея имаше незастроена площадка и междублоково пространство. Секторът на обстрел се свиваше до минимум. Виждаше се сградата, откъдето обектът трябваше да излезе, но той щеше да бъде в полезрението й за не повече от пет секунди. Дали щеше да успее да го улучи?

Сградата се охраняваше добре. Околните блокове вероятно също се проверяваха постоянно за наличието на снайперисти. Затова Едик избра блока от другата страна на площадката.

Изборът му не беше много удачен. Трябваше да си голям професионалист, за да пратиш куршума точно в целта от такава позиция.

Освен това тя не знаеше кога точно ще се появи обектът — моментът бе определен с плюс-минус половин час, прекалено неточно, а време за прицелване почти нямаше. Затова щеше да се наложи да е в постоянна готовност за стрелба цели тридесет минути, контролирайки влизането на обекта в прицела.

Пред прозореца беше сложена маса, а върху нея табуретка — добра опора за винтовката. Но въпреки това ръцете й се изморяваха.

Мина минута, две, пет, десет, четвърт час, половин час. Ръцете и раменете й изтръпнаха, а обектът все не се появяваше.

И ето че накрая чудото стана.

Първо излязоха няколко здрави момчета с бръснати вратове. Пръснаха се като ветрило в различни посоки около сградата, огледаха всичко наоколо. Търсеха килър, но не откриха. Отново се събраха накуп, единият съобщи нещо по радиостанцията. Чак след това се появи висок, едър мъж с каменно лице. Вървеше бързо, заобиколен от плътен кръг телохранители. Главата му обаче стърчеше над тях.

Зоя го взе на мушка с трепереща ръка. Но веднага спря треперенето с усилие на волята, затаи дъх, натисна езичето на спусъка до край.

Мъжът спря само за секунда пред колата си, но това й беше достатъчно.

Изведнъж времето сякаш спря. Стори й се, че всичко се случва на забавен кадър. Сякаш видя как куршумът лети, завихря въздуха след себе си и се приближава към неподвижния обект.

Простреля мъжа точно в слепоочието. Мигом всичко се раздвижи: бликна фонтан от кръв и мозък, по лицата на телохранителите се изписаха злобни гримаси. Те паникьосано започнаха да се озъртат, опитвайки се да разберат откъде е дошъл изстрелът.

Поръчката беше изпълнена. Но й костваше доста усилия и нерви. Добре поне, че късметът не й изневери.

Силите я напуснаха веднага щом се убеди, че куршумът е поразил целта. С голямо усилие на волята, тя надви умората, върна винтовката на мястото й, слезе от тавана и излезе на улицата.

Но това беше само физическа отпадналост, а не морално бреме. На улицата я чакаше кола. Зад волана седеше човек на Едик.

А не, така няма да стане!

Отсега нататък трябваше сама да организира целия процес — от началото до края.

Единственото, което трябваше да получава наготово, бе информацията за обекта. Всичко останало може да върши и сама: събирането на необходимите сведения, разработването на плана, разположението на силите, избора на позиция, организирането на основен и резервен вариант за оттегляне от местопрестъплението. Имаше си тим, момичетата бяха оправни, можеха всичко. Беше сигурна в тях.

Днес трябваше да стреля от неудобен ъгъл, и то на голямо разстояние. Ако се беше погрижила сама, вероятно щеше да избере по-добра позиция за стрелба. Притесняваше я и оттеглянето. В колата я чакаше човек на Едик — нищо не му костваше да хване пистолета и да я застреля. На това му казват „замитане на следите“.

Този вариант бе напълно възможен. Обектът бе доста авторитетен човек, сигурно ръководеше някоя от силните криминални организации. Около смъртта му щеше да се вдигне голям шум и убиецът му щеше да бъде издирван под дърво и камък. Биха могли да влязат в следите на Зоя, а чрез нея — и в дирите на поръчителя.

Опасенията й може и да бяха напразни. Но нещо в човека зад волана не й хареса. Беше със слънчеви очила. През зимата. Кепето му — намъкнато до веждите. Явно имаше нещо гнило в цялата работа.

Човекът на Едик въртеше волана безмълвно.

Зоя реши, че ще я закара вкъщи, но колата пое в съвсем друга посока.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Едик каза да те закарам при него.

Тя усети фалш в гласа му.

— Къде е той?

— Ами ето, почти стигнахме…

Колата спря пред някакво кафене.

— Да му се не види, трябваше да ни чака тук! — говорейки на себе си, каза шофьорът.