Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Весело ти е на тебе, Зоя. Само да не ти стане тъжно след това…

— Е, хайде стига сега, Едик. Аз искам да ти направя приятна изненада, а ти ме заплашваш.

— Изненада ли?

— Да, изненада. Уговорих момичетата да работим заедно за теб.

— Че от какъв зор са ми притрябвали тези твои момичета?

— Как може да си толкова глупав, Едик! Всичките ми момичета са снайперисти. Ние сме един тим.

— Всичките? Снайперисти?

— Да, всички стрелят отлично. И с пистолет, и с винтовка, с каквото кажеш.

— Откъде ще намеря работа за всички ви? Да не мислиш, че са ме затрупали с поръчки?

— Ами ти поразпитай тук-там, може пък още някой да иска да се отърве от някого. Нали сам каза, че имаш големи връзки в подземния свят. Ти намираш поръчител, ние изпълняваме поръчката. Като посредник ще вземаш четиридесет процента, а изпълнителят — шестдесет.

Едик се замисли много сериозно.

— А каква гаранция имам, че момичетата ти няма да ме подведат? — попита след кратка пауза.

— Залагам си главата…

— Изглежда, ще трябва да обмисля по-обстойно предложението ти. Но при извънредни поръчки ще делим наполовина.

— Фифти-фифти? Петдесет на петдесет, така ли?

— Правилно, половината за мен, другата за вас.

— Изглежда, ще трябва да обмисля по-обстойно предложението ти — със същите думи и същия тон му отговори тя.

— Стига сме говорили за допълнителна работа. Искам да обсъдим проблемите в момента.

— Разбрах те, пак ти трябват моите услуги.

— Позна. Между другото, твоите момичета може и да ми свършат работа.

— Ето, виждаш ли, а ме питаш защо са ти.

— Казах ти как стоят нещата по принцип, а сега говоря конкретно за случая. С една дума, утре нашите ще имат среща за разчистване на сметки. Някаква чужда групировка е рекетирала един от големите ни бизнесмени.

— Среща за разчистване на сметки — демек, когато мутрите от две групировки се избиват помежду си, така ли?

— Позна.

— И на това му викате решаване на спор.

— Точно така.

— И ти искаш ние да стоим зад гърба ти, да мръщим вежди и с ледени погледи да плашим конкурентите, така ли?

— Зоя, защо не вземеш да млъкнеш малко. Понякога от твоите приказки започва да ме боли главата.

— О, извинете, че ви притеснявам така!

— С една дума, нашите момчета ще отидат на срещата. Разбрали сме се да не се носи оръжие. А и с полицията в момента имаме сериозни проблеми. Ченгетата като нищо могат да ни проследят. После обиск-мобиск, ще намерят пушкалата и ще ни пратят да търкаме наровете. Общо взето, ще се срещнем в кариерата без оръжие. Но някой трябва да ни пази гърба. И този „някой“ трябва да се скрие някъде наблизо с винтовка и да държи конкуренцията на мушка. И ако случайно нещо се обърка, трябва да ги ликвидира.

— Не някой с винтовка, Едик, а ние с винтовки…

— Е, а аз какво казвам. С една дума, утре ще минат да ви вземат с кола и ще ви закарат на мястото. Тогава ще си получите винтовките.

— А ще има ли достатъчно?

— Ами ще се опитам да намеря.

— Снайперистки винтовки на Драгунов, нали!

— Ами ще се постарая…

— Значи може да се разберем за цената.

Финансовият проблем е най-важното нещо на света и ако някой твърди, че не е така, значи лъже.

Зоя лежеше в засада, от лявата и от дясната й страна бяха Ирка, Витка и Тонка. За Анка и Любка не се намериха винтовки. А и те не бяха чак такива спецове по тази част. Затова не ги взеха със себе си.

Едик успя да намери оръжие, но не снайперистки винтовки на Драгунов, а самозарядни карабини „Симонов“. Доста вехти пушкала, но нали и с каменен чук може да се убие човек при добро желание. Мерниците бяха от Втората световна война, но да не би тогава да не е имало добри снайперисти?

До кариерата ги закараха към три следобед, след като цяла сутрин бяха тренирали на едно стрелбище. Свикваха с карабините, пробваха как стрелят, регулираха прицела им. Настреляха се до такава степен, че започна да им звъни в ушите. Затова пък Зоя се убеди напълно, че момичетата няма да я подведат.

Два часа стояха в засада. Ясно защо — преди да дойде на срещата, вражеската групировка можеше да проучи терена и да види как Зоя и момичетата заемат позиции. А сега бяха замаскирани много добре, не беше толкова лесно да ги видят. Неслучайно цяла нощ шиха нещо като маскировъчни халати от снежнобели чаршафи.

— Идват! — чу Зоя гласа на Витка.

Към кариерата водеха три пътя. По единия минаха две раздрънкани волги, с които пътуваха мутрите от групировката на Едик. По другия облаци от пухкав сняг вдигаше микробус РАФ — в него се кандилкаха конкурентите.