Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Но дали ръката й няма да трепне, докато стреля?

Беше сигурна, че няма.

Чувстваше се като робот, бездушен механизъм.

— Какво правиш, не бързай. Още не е пристигнал. Ако стоиш така, ръката ти ще се измори — обади се Едик.

Не му обърна внимание.

Ръката й бе силна, нямаше да се измори чак толкова.

Вече се бе адаптирала към мястото — струваше й се, че това е най-важното условие за успех в работата й.

След около пет минути свали винтовката, отпусна малко мускулите на ръката си. Но погледът й остана прикован във входа на блока.

Накрая колата се появи — бял нисан с десен волан.

— Готови!

Този път Едик беше чут. Тя нагласи винтовката на рамото си.

От колата слезе мъж с дебело кожено яке, кепе на главата и цигара в уста. Явно бързаше. И дори не допускаше какво ще му се случи след малко.

Застанал с гръб към мушката, заключваше колата. В момента, в който извади ключа от ключалката, Зоя натисна спусъка.

Куршумът го уцели точно в тила. Кръв и мозък опръскаха белия покрив на нисана. Ужасяващ контраст. Но на нея й бе все едно.

Съвсем спокойно се дръпна от прозореца и сложи винтовката на масата.

В коридора имаше трикрилно огледало. Преди да излезе, Зоя се спря пред него. Огледа се, пооправи прическата си. Беше невъзмутимо спокойна. С удоволствие би си сложила и малко червило, но дамската й чанта бе останала в колата заедно с несесера в нея.

— Хайде, тръгвай! — нервно я дръпна за ръката Едик.

Очевидно много бързаше да напусне мястото.

Тя го погледна студено и тръгна след него.

— Ей, нервите ти да не са от желязо! — подметна той, вече в колата.

Незабелязани от никого, излязоха от двора на блока и свиха по оживената улица.

— Жалко — унесена в мислите си, каза тя.

Погледът й бе устремен напред.

— Какво, за човека ли ти е жал?

— Не, жалко, че оставихме винтовката. Хубава винтовка беше…

— Е, не, ти направо ме разби, честно! — опули се учудено насреща й Едик.

— Доволен ли си от мен? — попита го сухо.

— Иска ли питане…

— Свърших си работата както трябва, нали?

— Спор няма.

— Тогава си цакай, приятел!

— Да, да — закима той и бръкна в шубата.

Зоя изтръпна — ами ако извади пистолет?

— Абе спокойно, не се бой! — Той разбра веднага какво си е помислила. — С пръст няма да те пипна. Такива като теб не се намират под път и над път.

Извади парите — зелени банкноти, свити на руло и стегнати с ластик. Подаде й ги.

— Ако искаш, преброй ги — подхвърли небрежно.

Много грешеше, ако смяташе, че няма да послуша съвета му. Тя ги преброи внимателно и старателно ги прибра в чантата си.

Това е, работата беше свършена.

Зоя се протегна, прозя се и сякаш между другото попита:

— Я кажи сега кого убих.

В апартамента й беше топло и уютно, по телевизията даваха някаква сапунка. Ирка направо беше влязла в телевизора.

Зоя, Анка и Любка седяха в кухнята — пийваха си кафенце и си хапваха сладко шоколад. Тонка се въртеше около печката, беше професионален готвач. На единия котлон вареше нещо, а в тигана цвърчеше месо.

Хладилникът беше пълен с какви ли не мезета и питиета: черен хайвер, пушена риба, сервилат, кашкавал, кисели краставички, водка, вино.

С Анка и Люба бяха учили в един университет, но Зоя бе в по-горен курс. Имаха общ интерес — спортната стрелба. Анка и Люба бяха по-добри с пистолет, а Зоя беше спец с винтовката. На тази почва се сприятелиха.

Ирка, Витка и Тонка й бяха съотборнички при шампионите по стрелба и бяха приятелки.

Заформяше се запивка.

— Апартаментът е много готин — каза Анка. — Добре си се уредила.

Самата тя живееше заедно с Люба, бяха под наем в някаква дупка.

— Какво, да не са ти повишили стипендията? — попита с ирония Витка.

Тя работеше като лелка в детска градина. Заплатата й беше толкова голяма, че можеше да изкара цял ден с нея.

— Аха, три пъти — подсмихна се Зоя.

Да знаеха само откъде има толкова пари…

— Жалко, че не кандидатствах в спортната академия — със съжаление каза Витка.

— Аз пък мисля, че може да се живее добре и без да завършваш университет — каза Зоя.

Момичетата даваха мило и драго, за да имат повече пари. Може би щяха да приемат предложението й… Беше намислила нещо и се очертаваше дълъг разговор. Но го отложи за по-късно.

— Хапването е готово! — обяви Тонка.

Всички се оживиха и започнаха да редят масата. Водката влизаше много добре с вкусните и засищащи мезета. Към единадесет часа вечерта дружките й вече бяха обърнали доста чашки. Зоя също се беше позаформила прилично.