Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Никой не те пита дали искаш или не. С една дума, много внимателно те наблюдавахме досега, Зоя. Гледахме те на стрелбището. Стреляш добре. Даже много добре. Решихме, че си подходяща.

— Кои сте тези, които сте решили?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш, момиче.

— Да, това съм го чувала някъде. Е, за каква работа става дума?

— Ами нали ти казах, много добре стреляш с винтовка. Всъщност „добре“ е меко казано. Стреляш страхотно.

— И какво от това?

— Ами това! Искаме да направиш един-единствен изстрел. И ще получиш две хиляди долара.

— Две хиляди долара? Само за един изстрел?

— Да, за един. Е, максимум за два. Сигурно си разбрала по какво трябва да стреляш.

Нима беше възможно… Зоя се изплаши. Чак сега разбра за какво им е притрябвала толкова. Беше ясно, че не я търсят, за да победи на някое състезание, в което всичко се решава от един изстрел. Мутрите убиваха хора, и то невинаги със собствените си ръце. Понякога използваха наемни убийци. И сега й предлагаха да стане един от тези убийци…

— По човек ли? — попита тя глухо.

— Много долен човек — безгрижно уточни мутрата.

— Не искам да убивам.

Но гласът й не звучеше много убедително. Отнякъде се появи едно малко подло дяволче и заподскача в душата й: „Съгласи се! Съгласи се! Съгласи се!“ Главата й бръмна.

Горилата сякаш разбра какво се случва с нея и я подтикна да вземе страшното решение.

— Две хиляди долара не се намират на пътя.

Но тя все още имаше сили да се бори с изкушението.

— Трябва да си помисля…

— Помисли си, разбира се — кимна й горилата. — Да, между другото, ние сме много сериозни хора. Ако свършиш работата както трябва, ще получиш още една поръчка. А тя вече ще струва не по-малко от пет хилядарки.

За момента тя беше горе-долу добре с парите. Но утре вдругиден джобът й пак щеше да се изпразни. И щеше много да съжалява, че се е отказала от това изгодно предложение.

— Не си мисли, че после ще искаме да се отървем от теб. Имаме голяма нужда от такива спецове. А ти си на „ти“ не само с винтовката, владееш и карате, сигурно имаш най-малко черен пояс.

— Да, първи дан.

— Отлично! Мислиш ли, че ще изпуснем такъв спец като теб?

Горилата говореше доста убедително и с това окончателно я склони да даде положителен отговор.

— Добре, съгласна съм — решително каза тя. Но веднага им постави условие: — Искам парите предварително.

— А, неее — неодобрително поклати глава горилата. — Предварително само половината, а другата след изпълнение на поръчката.

Сериозният му тон й допадна много. Дори не се породиха у нея подозрения, че този човек може да е от милицията и да проверява почтеността й. Тази мисъл й мина по-късно. Но веднага беше отхвърлена като абсурдна.

— Вдругиден в десет сутринта на същото това място ще те чака кола. Аз ще съм в нея. Ще се поразходим малко. И ще си получиш инструмента.

— Какъв инструмент? — не го разбра Зоя веднага.

— Е, то се знае, че няма да ти дам гребло и лопата.

— Ясно, ясно, разбрах те.

Въпросният инструмент сигурно бе винтовка с оптичен прицел. Щеше да я получи на някое затънтено място извън града. Нали все пак трябваше да провери как стреля.

Излезе права. След един ден двамата с Едик — така се наричаше мутрата — отидоха на едно занемарено стрелбище.

Шофьорът изтича да сложи мишената. Едик отвори багажника. Винтовката беше там, увита в брезент.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той, развивайки оръжието.

Зоя загуби и ума и дума от възхищение.

— Снайперистка винтовка на Драгунов. Прицелната й далекобойност е хиляда и двеста метра. Страшно нещо, а?

— Да, страшно — съгласи се Зоя. — Но не съм стреляла с такава.

— Защо според теб сме тук? Да тренираш.

Сложиха мишената на разстояние двеста метра. Трябваше да стреля от изправено положение. Така й нареди Едик.

Показа й как да зареди. Тя го повтори, хвана винтовката в положение за стрелба, опря приклада на рамото си и се прицели.

Оръжието беше идеално балансирано и не се изплъзваше от рамото й. С една дума, внушаваше пълно доверие.

Последваха един, два, три изстрела… Изстреля всичките десет патрона, които бяха в пълнителя. Прицелът беше регулиран с максимална прецизност за точна стрелба — всички куршуми попаднаха точно в десетката.

— Супер! — възхитено каза Едик, когато видя резултата. — Ако говорим честно, не очаквах да се справиш толкова добре.

Зоя също бе доволна от себе си.

— Това са обикновени патрони — каза той. — Утре ще я заредим със специални, със стоманена сачма.