Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Момичета, да излезем някъде, а? — предложи Витка.

— Че защо не, да излезем!

Предложението беше прието с голям ентусиазъм от всички. Беше им писнало да стоят в тясната квартира, прииска им се да се разнообразят малко навън. Зоя нямаше нищо против да се позабавляват.

На няколко пресечки от блока й имаше дискотека. Решиха да отидат там. За по-бързо решиха да минат през парка. По това време в него нямаше жива душа, но нямаше от какво да се плашат. Ако някой трябваше да се страхува, от тях трябваше да се боят.

В парка срещнаха някакво момче. Вървеше по една слабо осветена алея и ги изгледа накриво. „Гледай ги как са се натряскали патките“ — горе-долу така възприе погледа му Любка.

— Ей, какъв ти е проблемът бе, пич? — озъби му се тя.

Момчето беше високо и яко. Освен това и нахално.

— Затваряй си устата ма, кучко! — прецеди през зъби той и продължи нататък.

— Ей, не може така — ядосано каза Тонка.

Здрава и едра, тя скочи и сграбчи момчето за яката на якето. Но получи юмрук в лицето и полетя три метра назад, приземявайки се на задните си части.

— Съвсем сте превъртели, идиотки такива! — озъби се онзи.

Този път му се нахвърлиха вкупом. Повалиха го на земята и започнаха да го налагат с юмруци и ритници.

Всичките мощни, бойни, със здрава хватка — спортистки, с една дума. А Зоя владееше и карате. И се включи в боя както беше на градус.

Отначало момчето се опита да се отбранява, а после притихна. Но побоят продължи. Биха го коя с каквото може, здраво и безмилостно жестоко.

Накрая се измориха и го оставиха.

Момчето лежеше надясно, прикрило главата си с ръце.

— Ей, ставай, бе! — подбутна го с крак Любка.

— Айде изчезвай оттука! — пиянски му подвикна Тонка.

Но онзи не проявяваше никакви признаци на живот.

Първо на Зоя й мина страшната мисъл. Тя се наведе над момчето, хвана ръката му и опипа пулса — нямаше.

— Ето ви една дискотека сега, да му се не види! — подсмихна тя.

— Защо, какво има? — В гласа на Ирка се прокраднаха нотки на страх.

— Ами такова, убихме го.

Зоя не се учуди на спокойствието, с което го каза.

Тя съвсем сериозно се възприемаше като професионален килър. В актива си вече имаше две убийства. Съвсем наскоро само с един изстрел на винтовката беше пратила на онзи свят втори бизнесмен, изпълнявайки поредната поръчка на Едик. И го бе направила с потресаващо хладнокръвие. Този път Едик не я бе придружил. Вече й имаше пълно доверие.

— Какво ще правим сега? — разпищя се паникьосано Ирка.

— Млъквай! — Зоя пристъпи към нея и я зашлеви — най-добрият начин за спиране на истеричен пристъп.

— Какво ще правим? — Тонка също беше изплашена, но разсъждаваше трезво.

— Какво, какво — имитира я пародийно Зоя. — Закопаваме го в някоя дълбока пряспа и се спасяваме.

„Кокичето“ щеше да се покаже от снега чак през пролетта. А дотогава много вода щеше да изтече.

Скриха трупа и си тръгнаха.

На излизане от парка започна да вали гъст сняг. Зоя възприе това като добър знак. Той щеше да заличи всички следи от престъплението.

Момичетата пренощуваха в нейната квартира.

Някои от тях може и да не мигнаха цяла нощ от притеснение, но не и Зоя. Тя заспа като труп. И въпреки преливането се събуди свежа като краставичка. Разговорът, който искаше да проведе с тях вчера, се състоя сутринта. Добре че го бе отложила. Убийството щеше да й послужи като отличен повод.

Бяха се събрали в хола и седяха около празната маса.

— Е, какво ще правим? — попита Зоя, имайки предвид снощния инцидент.

— Мислиш ли, че ще ни намерят? — изплашено попита Тонка.

— Нищо не мисля. Искам само да ви кажа, че всички сме в кюпа с това убийство.

— Да, да — закима одобрително Витка. — Трябва да се държим заедно и да се разберем какво ще говорим, ако ни спипа милицията.

Предложението беше разумно.

— Трябва да направим така, че никога да не ни спипат — каза Зоя. — Преди всичко ще се махна от тази квартира. Още утре ще си намерим нова, в другия край на града.

— Ние? Ще си намерим? — учудено я погледна Ирка.

— Че какво, лошо ли ще ни е, ако живеем заедно? — попита Зоя.

— Няма. Разбира се, че няма — веднага се съгласи Тонка.

— Ама това наистина е много добра идея — каза Витка. — Как не сме се сетили по-рано!

— И по-лесно ще съберем парите за наема — отбеляза Тонка. — Ще се поизхвърлим малко, ще си наемем двустаен апартамент.

— Двустаен за шест човека, тесничко ще ни е — неодобрително поклати глава Зоя. — По-добре четиристаен. Ремонтиран, с хубави мебели, телевизор, видео, уредба и огромен хладилник, който винаги ще е пълен. Все пак сме спортистки, трябва да се храним пълноценно.