Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Цяла нощ я обработва — оказваше й психически натиск, провокираше я, хващаше се за думите й, уличаваше я в противоречие. В крайна сметка измъкна от нея всичко, което знае. Така стигна до заключението, че Зоя Кречет ръководи много силна организация, стабилна и добре осигурена и не са й нужни никакви протекции „от горе“.

Това не бе просто банда убийци, а мафия. Могъщ синдикат на смъртта. Нямаше да може да се справи сам с него.

Но той имаше съюзници. По-точно хора, които можеха да му станат такива. И ако получеше подкрепата им, можеше да разчита на успех.

А той трябваше да победи. Трябваше да измъкне Марта от ръцете на смъртта.

— Нещо не ни върви днес.

— Верно, не кълве нещо. Прибираме ли се?

— Абе рано е още.

— На това рано ли му викаш? Един през нощта е!

— Ами да тръгваме тогава. И без това няма какво да правим повече тук… Между другото, брат ми може вече да се е прибрал.

— Сева ли?

— Че кой друг.

— Ми той излежа ли си вече присъдата?

— Ами да. Точно седем години, от първия до последния ден.

Две млади момчета с дебели кожени якета от нискокачествена кожа и плетени шапки а ла спецназ стояха на една автобусна спирка с разочаровани физиономии. Беше около минус двадесет, духаше вятър, а наоколо цареше пълна тишина. Само „мъртъвците с косите“ 3 3 Цитат от повестта на Гогол „Вий“ — Б.а. липсваха. Щеше да е още по-добре, ако се бяха появили и една-две надарени мадами. Но не идваше никой — нито едните, нито другите.

Автобусът беше минал преди малко и бе откарал шумната тълпа, изсипала се от дискотеката. Паша и Гена също бяха сред тях. Но поокъсняха — лепнаха се за някакви момичета, искаха да се приберат с тях, но онези ги отрязаха. Само си загубиха времето. И ето сега заради тях стояха на безлюдната спирка и умираха от студ. И не се знаеше ще дойде ли изобщо автобус.

До града можеха да стигнат и с такси. Рядко, но някоя кола все пак минаваше от време на време. Само дето джобовете им бяха празни. Имаха само дребни — за момичета. Не трябваше да ги харчат — днес можеше и да не кълве, но утре току-виж им провървяло. Освен това имаха и бутилка самогон. Предвиден също за случайни приятелки, разбира се, ако им се паднеха някои по-непретенциозни.

— Да му ударим по един гълток, а? — предложи Паша.

— Аха, за загряване…

Гена извади шишето от вътрешния джоб на якето си, махна капачката, прилепи устни към гърлото и едва преглътна лютата течност, която миришеше силно и направо му изгори гърлото. Беше гадна на вкус, но за сметка на това здраво го загря.

— Ето ти и на теб.

Паша взе бутилката, но не успя да я поднесе към устата си. Покрай тях профуча страхотен джип „Чероки“. Изведнъж намали, спря и даде назад към тях. Едното стъкло се спусна бавно. Отвътре се показа симпатично момиче на около двадесет години.

— Виж ти, какви красавци! — проточи тя превзето.

Кръвта на Паша кипна и без самогон. Направо дъхът му секна. Че как иначе — такава кола, такова приключение…

— Няма ли да почерпите и нас? — кокетно попита момичето, което седеше зад волана.

— Иска ли питане…

— Ами качвайте се тогава. Защо да стоите на студа.

Паша и Гена се спогледаха и се качиха в колата. А вътре — топличко, комфортно, музиката свири тихичко.

— Хайде, сипвайте! — закачливо им се усмихна момичето от предната дясна седалка.

Взе от жабката една пластмасова чаша и я протегна към тях. Паша не чака повторна покана и й наля. Тя удари сто грама първак на екс и даже не се намръщи.

— Ще се повозим ли? — попита другата.

— Няма проблеми! — отговори Гена, излегнат безгрижно на задната седалка.

Обикновено той сваляше мадамите. Но май сега сваляха него. Но той изобщо не се чувстваше унизен от това. Напротив, бе горд със себе си. Щом такива готини мацки са си паднали по него, значи все пак не е за изхвърляне.

Джипът даде газ и се понесе по заснежения път. Профуча като самолет край градчето и продължи нататък. Но Паша и Гена не забелязаха. Навън бе студено, нямаше жива душа, а в колата бе толкова приятно, и какви момичета само! Времето летеше неусетно.

Оля и Таня — така се казваха новите им приятелки, също се бяха запасили с някоя и друга бутилка. След първата отвориха още една, но този път с истинска водка.

Пътуваха около час. После завиха по някакъв междуселски път. След около четиридесет минути колата спря пред луксозна двуетажна къща от лицеви тухли. Около нея имаше висока ограда от дебела ламарина. Приличаше на вила. Но имаше нещо странно — стоеше съвсем самотна насред голото поле, кой знае защо, наоколо нямаше други сгради.