Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Добре де, ще си ги получиш. Само махни този проклет стол от мен. И ми дай да поседна малко.

— Къде?

— На дивана.

— А пък аз, да си призная, помислих, че искате да поседите в затвора.

— Ама че гадина! Е, няма ли да станеш?

— Кротко, кротко, гражданко. Имам още няколко въпроса към вас.

— Е, хайде, казвай де!

— Интересува ме структурата на вашата фирма.

— На каква фирма?

— Имам предвид фирмата, която продава смърт.

— Слушай бе, ченге! За това не сме се разбирали. Давам ти мангизите и ме пускаш, това е. И нищо повече няма да ти кажа.

— Грешите, мадам. Аз не съм ченге. И никога не съм бил. Метнах те като последна глупачка, убийца долна. Развърза си мръсния език накрая. Няма я вече твоята Марта. Няма я и Люба. Видях им сметката. Лежат на пода в съседната стая. И ти след малко ще легнеш до тях.

За по-голяма убедителност, Никита опря дулото на пистолета в главата й и натисна силно.

— Аа — изви Анка от болка.

— Какво виеш, гадино! Да не те коля случайно.

— Пусни ме!

— Какво, напика ли се от страх? Правилно, страхувай се. Защото няма да ти простя, че си искала да посегнеш на живота ми. Да ме очистиш, искаше, кучко мръсна…

— Не аз…

— А кой?

— Пуснаха ми поръчката от горе.

— Кой ти я пусна?

— Зойка…

— Коя е тази Зойка?

— Тя ни е шеф.

— Един вид, жената в черно. Нещо като президент на фалшивата ви фирма. А Зойка за кого работи?

— Не разбирам…

— Какво толкова има за разбиране. Има президент на фирмата, значи трябва да има и учредител.

— Тя се занимава с всичко сама.

— Добре, за учредителя ще ти повярвам. Но все трябва да имате някаква „шапка“.

— Каква „шапка“? Нямаме никаква „шапка“, независими сме. Имаме повече от десет момичета, професионални убийци от висока класа. Плюс хората, които работят за тях.

— Значи самите вие можете да вземете под „шапката“ си, когото решите.

Анка замълча. Изглежда, разбра, че и без това е казала прекалено много.

— Интересува ме Зойка. Кажи ми второто й име и фамилията.

— Не знам.

— Как мога да я намеря?

— Не знам. Системата на отношенията ни е конспиративна и е на три нива.

— Значи нищо не знаеш.

— Не.

— Тогава ще се наложи да те убия. Защо си ми, след като нищо не знаеш.

На лицето му се изписа пълно безразличие. Истинските килъри убиват точно в такова състояние. Точно с такова изражение може би е убивала самата Анка. И точно по тази причина тя се изплаши, стигна предела на страха.

— Недей… Всичко знам… — спря го тя, примряла от ужас.

— Какво знаеш?

— Казва се Зоя Кречет 2 2 Вид полярен сокол. — Б.а. … Презимето не го знам…

— Кречет — това прякор ли е?

— Не, фамилия.

— Така, ясно. Как мога да я намеря?

— Знам само телефона на свръзката. Но чрез нея няма да можеш да стигнеш до Зоя. Има тройна система за защита…

— Откъде знаеш, че е точно тройна?

— Така ми каза самата Зоя.

— Колко често се срещате с нея?

— Само когато тя реши.

— А ако ти поискаш да се видиш с нея?

— Нищо няма да излезе.

— Каза, че има конспиративна система на три нива. Какво означава това?

— Убиец-организатор-бригадир.

— А след това чрез свръзката правите контакт със Зоя. Така ли?

— Да.

— Марта е убиецът, Люба организаторът. Нали така?

— Да.

— За колко убийци отговаряше Люба?

Никита наблегна на миналото време.

— Трима.

— А ти, доколкото разбирам, си бригадирът. За колко организатори отговаряш?

— За двама.

— Колко бригадири има вашата Зоя?

— Също двама.

— Ето, виждаш ли, а казваше, че нищо не знаеш.

Провървя му. Ако разбира се, можеше да се вярва на тази жена. Оказа се, че Анка е бригадир, следващото звено след нея е някоя си Зоя Кречет — жената в черно.

Предстоеше му дълъг и обстоятелствен разговор с Анка. Трябваше да измъкне от нея всичко, което знае или което предполага.

Като начало притисна сънната й артерия и я „приспа“. След това свали палтото й, завърза ръцете й на гърба с въже, сложи я да се седне в креслото и чак след това я свести.

На човек да му стане жал, като я гледа — главичката, която й удари в челото, не бе минала без последици. Точно между веждите й се беше образувала голяма цицина и се разрастваше все повече встрани, очите й бяха подпухнали, под тях имаше синини. Но Никита не я съжаляваше. Тази жена беше убийца. Преди е убивала със собствените си ръце, а сега с чужди. С лека ръка беше дала разпореждане за екзекуцията му. Само по някакво чудо се бе спасил. Спаси го чудото и любовта.