Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Атакувай пръв! Никита не пропусна момента. Нанесе удара пръв. Но все още бе рано да празнува победата.

— Само не мърдайте много, мадам…

Той се постара гласът му да звучи колкото се може по-заплашително.

— Какво означава това? — изсъска „гостенката“, задушавайки се от досада и ярост.

Никита я замъкна в апартамента. Дулото на пистолета му остана болезнено врязано в корема й.

Не искаше да го прави. Но се наложи. Просто нямаше друг избор. Отметна глава назад и я удари. Току-виж се оказала някоя каратистка или самбистка. Ако се бе поцеремонил с нея още малко, тя можеше да поеме инициативата…

Никита разбираше много добре, че се е забъркал в история, в която на всяка крачка може да очаква неприятни изненади. Трябваше да предвижда играта на противника с няколко хода напред, за да не бъде изненадан. Ако дори и за миг се отплеснеше и изостанеше — край, можеше да си поръчва опелото…

Жената се оказа доста издръжлива. Ударът му беше силен, но тя устоя и не загуби съзнание, бе само зашеметена. И относително безопасна за известно време. Той се възползва от момента и я сложи да легне с лице към земята. Бързо затвори вратата, претърси я, взе чантата й. Както и предполагаше, в нея имаше пистолет — джобен браунинг без заглушител.

Не си губи времето да съблича палтото й, само го смъкна така, че да ограничи движенията й, все едно е с белезници. За по-голяма сигурност я замъкна в хола, сложи стол върху нея, затискайки я между краката му, и седна отгоре. Извади паспорта от чантата й, отвори го и погледна първата страница.

— Помияр! — чу се отдолу.

— Приятно ми е да се запозная с благовъзпитаната млада госпожица — иронично се подсмихна Никита. — Доколкото разбирам, „помияр“ е дума от литературния език.

— Боклук!

— А това трябва да е нещо от криминалната лексика. Тцъ-тцъ-тцъ, колко неприлично…

— Ще съжаляваш!

— Кого? Вас ли, мадам? Какво пък, може и да ви съжаля. На гроба ви.

Жената изведнъж млъкна. Личеше, че се изяжда от злоба. От яд не можеше дори да говори.

— Люба я няма — сякаш между другото каза Никита. — Няма я и няма да дойде скоро. Излезе. И Марта я няма… И тя излезе. Всички излязоха. Само вие, уважаема Анна Батковна, сте тук. Но това няма да е за дълго. Сега ще извикам патрула и ще приключим с всичко набързо.

— Какъв патрул?

— Как какъв, полицейския, разбира се. А да, извинете, госпожо. Забравих да ви се представя. Старши лейтенант от милицията Иван Голубьов.

— Покажи си документите.

— Разбира се, задължително ще ви ги покажа… Но в районното.

— Лъжеш. Не си ченге!

— А кой съм тогава?

— Ти… — запъна се Анка. — Не знам кой си…

— Е, хайде сега, не знаете. Аз съм Никита Германович Брат. И някакъв си авторитетен мафиот с прякор Витал, уважаема Анна Батковна, е поръчал убийството ми.

Стъписана, жената мълчеше. Той продължи ентусиазирано:

— Пратили сте човек по петите ми. И замалко не ме убихте. Грешката ви е, че не сте проучили добре обекта за покушение. Ако бяхте проучили малко по-добре нещата, може би щяхте да разберете, че зад личността на въпросния Никита Германович Брат се крие съвсем друго лице. И това е старши лейтенант Голубьов, сътрудник в Отдела по разкриване на поръчкови убийства към Главно управление по борба с организираната престъпност. Между другото, Марта и Люба вече дават показания.

— Лъжеш!

Притисната в ъгъла, Анка беше на границата на отчаянието.

— Скоро ще се убедите, че не лъжа. Ще ви направят очна ставка. Може би гражданките Марта и Любов Булигини ще потвърдят във ваше присъствие показанията си. Между другото, те обвиняват вас за всичко. Според техните показания вие, гражданко Макухина, сте организатор, а също така и изпълнител на поръчковото убийство. Те нямали нищо общо. Точно затова съм бил жив. Как можахте да допуснете такава груба грешка? Как така не успяхте да се доберете до мен?

— Нищо не съм направила…

— Само не казвайте, че нямате нищо общо с това. И че гражданките Булигини са ви набедили. На тях им вярвам, а на вас, простете, не.

— Но те лъжат!

— Така си и знаех. Хубаво, ще направим очна ставка. Въпреки че… Въпреки че по принцип няма нужда. Затова дойдох тук сам. Нали знаете, заплатата на ченгетата не е много голяма.

— Какво общо има заплатата?

— Е, как да няма, трябва да сте ме разбрали… Трябват ми пари…

— Колко?

— Колкото повече, толкова по-добре… Мисля, че сто хиляди долара ме устройват. Надявам се, че ме разбрахте правилно. Сто хиляди долара — това е цената на вашия откуп. Аз получавам парите, а вие — свободата си.