Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Никита изчака, докато свършат работата до край. Тръгна едва когато се убеди, че двойният гроб няма да предизвика никакво подозрение.

Вече беше утро, когато се върна при Марта. Тя все още спеше, в същата поза, в която я бе оставил. На него също му се спеше. Но първо си взе топъл душ. След това огладня. Макар да умираше за сън, си направи закуска — омлет с бекон. За всеки случай приготви две порции. И не сгреши.

Марта се бе събудила и веднага пристигна в кухнята.

— Скъпи, вече си облечен? — прегърна го тя със сънена, но доволна усмивка.

Тъкмо искаше да й каже, че не „вече“, а „все още“ е облечен, но реши да не доизяснява:

— Аха…

— Мирише ми на нещо много вкусно!

— Постарах се. Измий си ръцете и сядай да хапваме.

— Ей сега.

Тя се приближи до прозореца и погледна надолу. По съненото й лице се изписа угриженост.

— Нещо притеснява ли те?

— Не, не, какво говориш…

— Струва ми се, че се притесняваш от нещо. Сякаш очакваш някой да дойде всеки момент.

— Ами, честно казано, да…

— Кой? Приятелката на Люба ли?

— Приятелката на Люба? Ти откъде знаеш за нея?

Изведнъж Марта се сети какво бе извършила. Започна да трепери цялата, краката й се подкосиха и тя се свлече на стола със страдалческа гримаса от изнемога.

— Значи… Значи не е било сън…

Закри лицето си с ръце и се преви на две. Никита помисли, че пак ще получи истеричен припадък, и за всеки случай наля малко водка и я сложи пред нея.

— Застрелях сестра си — каза тя, втренчена в една точка. — Не мога да повярвам…

— Ами недей да вярваш, ще ти бъде по-леко.

— Не искам да вярвам… Какво си направил с нея?

— Оставих я там, откъдето връщане няма. Вече е в земята. — Той наля водка и на себе си, до горе. — Мир на праха й…

Марта се държеше учудващо спокойно. Пиха до дъно.

— Това така или иначе… щеше да се случи някой ден — каза тя, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Такава ни е професията…

— Беше… Беше такава.

— Да, беше. Повече няма да убивам.

— Точно така. Но първо трябва да те отървем от излишния надзор.

— Няма да можем да се справим с организацията сами.

— Само ти се струва така. Мечка страх, „господин Колт“ не страх.

— Не знам, ти си силен. Но аз вече за нищо не ставам. Съсипах се… Вече никого няма да мога да убия…

— Не си се съсипала, а си се възстановила. Стана нормален човек. Ще си имаме свое семейно огнище. Ти ще бъдеш негова пазителка. А аз ще бъда ловец. И ще ловувам сам.

Тя не му отговори нищо. Протегна ръка към бутилката, но Никита я изпревари. Сам й наля от „успокоителното“. Когато алкохолът я успокои и й се доспа, я пренесе на ръце до леглото.

Той също легна. Спеше му се много. А и водката му подейства.

Събуди се привечер. Някой звънеше на вратата. Марта спеше непробудно и изобщо не реагираше. А звъненето ставаше все по-настойчиво.

Никита се опита да я събуди, но тя отговаряше само с мучене и за нищо на света не искаше да се събужда. Затова стана той. Скочи в дънките си, набързо наметна ризата си, без да я загащва и да я закопчава. Мушна новото ТТ на кръста под нея. Не беше забравил да го вземе от колата.

На вратата имаше едностранна шпионка. Нямаше опасност да получиш куршум в окото. А отвън не се виждаше нищо.

На площадката пред вратата стоеше жена, която приличаше много на Люба. Имаше същата горда осанка, изглеждаше също така делова и строга — от погледа до облеклото.

Никита се сети, Марта му беше разказвала за някаква Анка, приятелка на сестра й — Анка стрелецът, Анка килърът…

Жената вече се канеше да си тръгне, когато той отвори вратата.

— Здравейте! — Идиотска усмивка кривеше лицето му.

Жената не отговори, само го погледна учудено и враждебно.

За сметка на това Никита сякаш умираше от удоволствие, че я вижда.

— Вие сигурно сте Люба?

— Не, не съм Люба — високомерно отвърна посетителката и го заоглежда внимателно.

Сякаш го позна… Той очакваше от нея точно тази реакция.

Ако това беше Анка, би трябвало да го познае, защото бяха контролирали Марта заедно с Люба. Дори беше възможно да е с едно стъпало по-високо от нея. Така или иначе, тя можеше да го познае по снимката, която им е дал Витал.

Дясната му ръка стискаше заредения пистолет.

— Къде е Марта? — строго попита жената.

И сякаш автоматично пъхна ръка в дамската чанта на рамото си. Задържа я там само части от секундата и понечи да я извади. Това движение явно бе отработено до съвършенство.

Но Никита я изпревари. Рязко отвори открехнатата врата, сграбчи я за яката на палтото от норка и с рязко движение я дръпна към себе си. Но така, че ръката й остана блокирана в чантата заедно с пистолета. ТТ-то му се вряза в корема й.