Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Това бяха излишни жертви. Но какво да се прави, не можеше да се живее без секс. Поне веднъж месечно трябваше и себе си, и момичетата да поглези. Не можеха да ги пуснат да си тръгнат. Никой не трябваше да знае кой и как живее в тази самотна къща в полето.

Убийството на тези момчета може би беше прекалена предпазна мярка, но Зоя предпочиташе да се презастрахова. И най-вероятно точно по тази причина от три години насам нямаше никакви неприятности с органите на реда.

Тя ръководеше голяма и силна организация — синдикат на смъртта. Десетки хора бяха обвързани с поръчковите убийства, но малцина от тях знаеха кой стои зад всичко това. Зоя се прикриваше много старателно и поддържаше връзка с изпълнителите чрез организаторите и посредниците. Не беше лесно да се стигне до нея.

Организатори и посредници бяха Анка, Любка, Ирка, Битка и Тоня — момичетата, които стояха в основата на всичко.

Зоя се прибираше към къщи.

Беше студено, имаше виелица. Но тя беше свикнала. Бе родена на север, в Архангелск. Тук, в Москва, учеше в спортната академия и тренираше в отбора на шампионите по стрелба. Спортната стрелба беше единственото й увлечение и смисъл в живота й.

А той не беше много розов. Стипендията — нищо и никаква, родителите няма пък я й пратят някоя рубла, но и тя за нищо не стига. С една дума, хронична липса на пари. Но не живееше в общежитие. Бе държала стая под наем при едно бабе в село до Москва. Тогава не можеше и да мечтае за нещо повече.

Пътят от гарата до къщата беше около двадесет минути пеша. Един следобед в началото на деветдесетте се прибираше по същият този път. Вървеше през вилната зона, чиито улици водеха далече напред. Наоколо нямаше жива душа. Беше към пет часа, започваше да се стъмва.

И ето че най-после стигна до дома си. Каква беше тази кола?

Пред малката къща, в която живееше под наем, стоеше черно беемве, не първа младост, беше си лукс.

Трябваше да го заобиколи, за да се прибере. Но не й позволиха.

Едната от вратите изведнъж се отвори и от колата изскочи бабаит с бръсната глава, безжизнени очи и гадна мутра.

— Чакай малко! — Прегради й пътя с ръка.

— Разкарай се! — Тя отблъсна ръката му и продължи напред.

— Абе нали ти казах, стой! — Той тръгна след нея и я сграбчи за рамото.

В същия миг тежките му кубинки с метално бомбе се мернаха във въздуха. Зоя му приложи бойна хватка и с подсечка го повали на земята. Бабаитът цопна на дебелия си задник и изви от болка и унижение.

— Абе шъ тъ размажа, бе, мамка му! — викна той извън себе си от ярост, надигайки се от земята и стъпвайки на крака.

И начаса заора нос в снежната пряспа зад канавката. Зоя вложи цялата си сила в този удар.

Вече четвърта година се занимаваше сериозно с карате — откакто постъпи в академията.

А и поначало си беше яка.

— Направо падаш прав! — чу се един подигравателен глас зад нея.

Зоя се обърна и видя две гологлави горили с разкопчани шуби. Слязоха от същата кола. Единият даже й изръкопляска. Хилеха се озъбено насреща й.

Би им вкарала по едно кроше между очите, но нямаше да може да се справи с двамата наведнъж. А и третият вече се свести и тръгна да се надига. Ей сега щеше да се нахвърли върху нея.

— Ей, Налеп, я успокой малко топката — спря го единият. — И изобщо, ’що не вземеш да се разкараш оттука, писна ми от твоите тъпотии.

Онзи погледна Зоя умърлушено, измърмори си нещо под носа и бавно тръгна по пътя към гарата.

— Зоя, ела при нас в колата, ще се стоплиш малко — покани я единият от горилите.

Погледът му уж изглеждаше дружелюбен. Но на нея не й трябваха такива приятели.

Интересно, откъде знаеше името й…

— Ами аз вече съм си вкъщи. Там ще се стопля.

— Е, хайде сега, не се инати. Има една работа, за сто милиона. Дай да влезем в колата, да поговорим… Какво, да не те е страх?

— Ами не, не ме е страх.

Тя седна на задната седалка. Единият от горилите се настани до нея. Явно беше главният.

— Тръгвай — каза той, потупвайки по рамото бабаита зад волана.

— Къде отиваме? — подскочи Зоя изплашено.

— Не се бой, само ще мръднем малко по-надолу. Да не привличаме вниманието на съседите. Че иначе ще започнат да те одумват.

Вече го бяха привлекли, помисли си Зоя. А че ще започнат да я одумват, беше вярно. Но реши да не му опонира.

Бабаитът не я излъга. Колата подмина няколко пресечки и спря.

— Е, какво искате? — попита тя.

— Има една работа за тебе — каза мутрата, гледайки през прозореца.

— Кой ви е казал, че си търся работа?