Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Не знам.

— Но трябва поне да се досещаш! Имаме пистолети, стреляме отлично, можем да убиваме… Е, не се ли сещаш?

— Освен това владеете каратистки хватки…

— Марта, може ли да си толкова глупава… Ние сме килъри.

— Килъри? Но това са…

Марта заекна и смаяно зяпна сестра си. Не че бе ужасена от този факт, напротив — бе едва ли не възхитена.

— Да, килърите са наемни убийци. Убиваме за пари. Откъде, мислиш, имаме пари за този апартамент, за западна кола?

— Мутри ли убивате? — попита Марта.

— Мутри също.

— И какви още?

— Хора…

Марта изтръпна. Убиват хора — тоест съвсем порядъчни мъже, жени, деца, старци… Каквито са и техните родители.

— Как може…

— Виж какво, ние сме само изпълнители, изпълняваме поръчки. Представи си например, че двама приятели работят заедно, имат общ бизнес. Но единият решава да се отърве от съдружника си, за да притежава сам фирмата. Той идва при нас и ни казва: така и така, този човек трябва да се ликвидира. Какво ни остава да направим?

— Ако човекът е свестен, да откажете.

— Хубаво, да речем, че ние откажем. Поръчителят ще намери друг убиец и в крайна сметка въпросният човек пак ще бъде ликвидиран. Но не от нас, а от някой друг. И този друг ще прибере парите, а ние няма да изкараме нищо. Разбери, ние просто изпълняваме желанието на клиента, неговата присъда. Защото, ако не го направим ние, ще го направи друг.

Люба говореше страшни неща. Но Марта възприе жестоката й философия и се съгласи с нея.

— Така че — помисли си. Ако си съгласна, ще изкараш десет хиляди долара. С Анка ще ти помогнем да очистиш въпросната мутра.

— А ако не се съглася?

— Не мога да ти кажа веднага какво ще стане — каза Люба след кратка пауза и я изгледа зловещо. Момичето разбра веднага какво ще се случи, ако откаже…

Вече беше посветена в тяхната страшна тайна. Поръчковите убийства бяха извън закона. За подобно деяние можеше да се влезе в затвора, да се получи смъртна присъда. За да не излезе истината наяве, можеха да пратят Марта там, където щеше да опази тайната — в гроба.

— Освен това… — Погледът на Люба ставаше все по-мрачен. — … ти видя как убихме онези петимата… Така че помисли си, хубаво си помисли…

Изведнъж Марта съвсем ясно осъзна в какъв капан се беше оказала. Тя нямаше избор. Трябваше да реши или да убива в комбина с Люба и Анка, или… Не, не, по-добре да не мисли за това…

— С вас съм…

— Ами чудесно тогава.

— Но няма да убивам обикновени хора…

— Добре, ще убиваш мутри — реши Люба. — За тях, между другото, плащат по-добре.

В онзи момент парите я вълнуваха най-малко.

Студен празен вход, мръсни стръмни стъпала. Марта седеше на широкия перваз на площадката между третия и четвъртия етаж.

Люба я бе посъветвала да се дегизира като металистка и тя беше облечена с кожено яке с метални капси, дънки с кръпки, а прическата й бе тип „бръкнал съм в контакта“. И най-важното, трябваше да гледа с празен, отвлечено блуждаещ поглед, сякаш току-що се е боцкала. С една дума, трябваше да изглежда точно като металистка наркоманка. За по-голяма достоверност на перваза до нея имаше използвана еднократна спринцовка.

Марта трепереше цялата. Налагаше се да се вземе в ръце, защото отстрани изглеждаше недостоверно. Би трябвало да е изпаднала в делириум и да изпитва удоволствие, нали уж току–що си е инжектирала наркотик. Но започна да трепери неконтролируемо и не можеше да спре. Беше изплашена.

Жертвата трябваше да се появи всеки момент — момче на около двадесет години, бригадир на група рекетьори. Вчера й бяха дали снимката му. Преди да я погледне, тя си бе припомнила лицата на тримата мерзавци. Колко хубаво би било, ако на снимката види някого от тях. Но уви, беше друг…

Този тип не я беше изнасилил, тя нямаше за какво да му отмъщава, но беше мутра. Може би е изнасилил друго момиче или би го направил в бъдеще.

Тези мисли я озлобиха и тя успя да се настрои психически за предстоящото убийство. Всичко беше наред. В последния момент обаче загуби самообладание.

Трябваше да се вземе в ръце, да се стегне малко. Опитваше се да се успокои, но треперенето не спираше.

В един момент си помисли, че трябва да захвърли всичко и да избяга. Да вървят по дяволите и Люба, и Анка…

Но какво щеше да прави след това? И коя беше тя без тях, силните и уверени в себе си? Не, тя трябваше да е като тях. Не тя трябваше да се страхува от мутрите, а те от нея. Само тогава би могла да забрави преживяния кошмар, само тогава би могла да намери себе си, само тогава би живяла нормално…