Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Харесва ли ти? — каза някой точно зад гърба й.

Марта подскочи от уплаха. Обърна се и видя Люба. До нея вървеше Анка.

— Харесва ми — кимна одобрително момичето.

— Тогава се качвай, тръгваме — каза Анка. Приближи се до колата и отключи шофьорската врата.

— Какво, да не е твоя?

— Наша е — каза Люба. — Моя и на Анка. Е, какво стоиш, качвай се!

— Къде отиваме?

— Да видим новата квартира. Отиваме в града.

След около половин час Марта вече разглеждаше наетия от Люба и Анка нов апартамент. Беше тристаен, добре обзаведен, с телефон. Вярно, намираше се в краен квартал, но за сметка на това станцията на метрото им беше на две крачки.

— Ще живееш ли с нас? — неочаквано попита Анка.

— Че как иначе? — учудено я погледна Марта.

Сякаш имаше при кого другиго да отиде.

— Ти трябва да решиш — каза Люба. — Щом искаш, живей с нас, не те гоним.

Дали това не беше някакъв намек? Един вид, ние те издържаме, плащаме за квартирата, а ти не правиш нищо…

Може би трябва да се прибере при родителите си. Все пак не я приеха в академията, следователно няма причина да остава в Москва…

— Не те гоним — увери я Анка. — Тъкмо обратното, искаме да останеш с нас. Привързах се към теб. Ето, вече всяка ще си има отделна стая. Холът е за мен, а за теб е…

За Марта беше отредена най-малката стая, но пък най-уютната. Люба зае стаята насреща.

През нощта Марта ожадня и отиде до кухнята. Вратата на хола беше отворена. Тя не се сдържа и надникна. Нямаше никого. Къде ли бе отишла Анка?

Съвсем скоро тя научи къде е била. Там, където беше и на следващата — в стаята на Люба. Оказа се, че на двете им харесва да спят в едно легло…

Това откритие я потресе. Но беше още по-шокирана, когато след половин година разбра как сестра й и приятелката й си изкарват прехраната.

— Отлично, Марта! — похвали я Люба.

Седемдесет и две точки от възможни осемдесет — за Марта това беше жив рекорд. Можеше да направи и осемдесет, но Люба сякаш беше полудяла — искаше от нея да поразява мишените с интервал от три секунди между изстрелите, и при това — не със спортния „Марголин“, а с огнестрелен „Макаров“.

Минаха юли, август… януари — през цялото това време Марта редовно посещаваше тира. Митрич винаги я посрещаше с доволна усмивка на лице. Само че кой знае защо се мръщеше, когато Марта улучваше десетката.

Този ден Люба бе решила да й направи изпит. Остана доволна.

Пътуваха към къщи вече не с ладата деветка, а с почти ново ауди. Сестра й караше, Анка беше до нея, а Марта седеше отзад.

— Е, какво, харесва ли ти колата? — кой знае защо попита Анка. Сякаш я беше купила току-що и Марта се качваше на нея за първи път.

— Харесва ми.

— И ти трябва да си вземеш такава.

— За такава кола няма да изкарам пари и след сто години.

— Дори след хиляда — уточни Анка. — Нали не работиш никъде…

Така си беше. Марта искаше да започне работа като продавачка в някой магазин. Даже отиде на събеседване по една обява. Одобриха я, но Люба не й разреши. Каза й: стой си кротко, щом те гледат, и не се оплаквай много. С парите всичко е наред, никой не те упреква, че го подяждаш. Следващата година ще влезеш в академията, ще се изучиш, а после работи колкото щеш.

— Хич не й трябва да работи — каза Анка.

— А иска да живее добре…

— Всичко е пред нея…

С това разговорът за работата приключи. Но останаха някои недомлъвки.

— Имам едно предложение — каза Анка. — Хайде да отидем на ресторант, ще хапнем, ще пийнем и ще отпразнуваме успеха ти, Марта.

— Какъв успех? — не разбра момичето.

— Ами нали се научи да стреляш. Седемдесет и две точки от осемдесет — все пак си е голям успех.

— Е, няма да влезеш в „Книгата на Гинес“ с този резултат. Но наистина може да отскочим до някое ресторантче.

— И кой по-точно?

— Ами който и да е, няма значение…

Първо минаха през къщи. Нагласиха се за излизане и оставиха колата на платен паркинг.

— Няма смисъл да ходим с нея — каза Анка. — Аз например ще пия шампанско. Или даже водка, да направя компания на Люба. И да му мисля после, че трябва да карам… Ааа не, благодаря!

Така или иначе, Анка изтъкна доста убедителен аргумент в своя полза. Наложи се да вземат такси.

— Къде наблизо има хубав ресторант? — попита Анка таксиметровия шофьор.

— Ами трябва да отидем чак в центъра.

— Дай нещо по-наблизо.

— Ами… сещам се за „Астра“.

— Карай натам тогава.

Марта хареса ресторанта. Беше мъничък и уютен. Сервитьорите бяха много любезни и внимателни. Светлините бяха интимно приглушени, залата — наполовина празна, музиката свири тихичко. Но обстановката изведнъж престана да й харесва. Причина бяха двама с анцузи и къси кожени якета, с бръснати глави и дебели вратове, накичени със златни ланци. Бяха средни на ръст, с прилично широки рамене. Но се държаха доста неприлично. Изтегнаха се небрежно в меките кресла на съседната маса. Повикаха сервитьора с щракане на пръсти.