Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Засега спортно — каза Анка.

Марта скоро разбра за какво става дума. Оказа се, че се намира в тир. А Митрич беше едновременно и пазач, и инструктор по стрелба. Тирът беше негов дом.

Той въведе момичетата в дълга прохладна зала и включи лампите. В противоположния й край Марта видя редиците от мишени. След това й връчиха пистолета.

— Това е спортен малокалибрен „Марголин“ — поясни й Анка.

Заведе я до една кабинка от шперплат, едва достигаща до кръста й.

— Оттук ще стреляш. А това там — посочи в далечината тя — са мишените. Трябва да ги поразиш.

Обясни й подробно как да направи първия си изстрел. След това повтори всичко отначало няколко пъти. И така, докато Марта не научи инструкциите наизуст. След това й дадоха зелена светлина да стреля.

Както каза Анка, мишените изглеждаха съвсем простичко: бял фон, зелено очертание на гръден кош и кръгове с цифрови обозначения. Най-добре бе да се уцели точно десетката или поне кръгчето й.

Марта се стараеше. Изпращаше куршумите към целта един след друг. Но нямаше никакъв опит, а и пистолетът беше прекалено тежък, ръката й трепереше от тежестта му. Не можа да уцели нито веднъж.

— Слушай сега, нагласи процепа на мерника така, че да съвпада с целта върху мишената — търпеливо й обясни Люба. Тя пое щафетата по инструктажа от Анка. — После притаяваш дъх и плавно натискаш езичето на спусъка. И запомни, не трябва да чакаш пистолетът да гръмне сам.

Най-после й провървя. Първият куршум уцели мишената. Вярно, извън цифровите очертания, но за нея това си беше цяло постижение.

През следващите почивни дни тя бе отново в тира.

В началото на седмицата Люба и Анка се гавреха с нея как ли не. Първо я накараха да държи в дясната ръка тежка ютия, после й тикнаха гира. За сметка на това до края на седмицата не я пипаха изобщо. Оставиха ръката й да си почине.

От първия изстрел Марта уцели седмицата, от втория — осмицата. Третият куршум отиде на вятъра, затова пък с четвъртия и петия отново улучи осмица.

Но след това, колкото и да се стараеше, нямаше никакъв напредък. Не можеше да уцели повече от осмица, но и не излизаше извън цифровите очертания.

— Ами представи си, че това не са мишени, а онези негодници… Е, сещаш се… Представи си ги — неочаквано я посъветва Люба.

Марта го направи, но не улучи нито веднъж.

— Видя ли сега? — натърти сестра й.

— Какво да видя?

— Не уцели. И знаеш ли защо? Защото позволяваш да те ръководят емоциите. А това означава, че се вълнуваш. Когато се вълнуваш, ръката ти трепери, а при стрелба тя трябва да е стабилна. Сега да пробваме така. Представи си тези мръсници и ги изтикай някъде на заден план в съзнанието си, в подсъзнанието. Сякаш ги виждаш пред себе си, но не мислиш за тях. Ще мислиш само за това, че трябва да поразиш целта.

Марта я послуша. И за първи път беше близко до десетката. Един от куршумите направи малка дупчица в кръга на деветката.

На следващата неделя Марта отиде в тира сама. Спортната стрелба я увлече силно.

— Какво, сестра ти не дойде ли с теб? — посрещна я Митрич. — И Анка ли я няма? Защо така?

Марта му харесваше. И все пак на появата на Люба би се зарадвал много повече. Марта знаеше защо.

— Помолиха ме да ви пратя много поздрави — усмихна му се тя и извади от чантата си бутилка вносна водка.

— Гледай ти! — зарадва се Митрич. — „Абсолют“! Цял литър! Хайде да обърнем по чашка! — намигна й заговорнически той.

— Не, не, моля ви — усмихна му се Марта.

— Ами да — почеса се по тила Митрич. — Толкова си слабичка, нежничка… И да пиеш… Вярно, и аз говоря едни глупости… Ами ела тогава, просто ще поседиш малко в стаичката при мен, ще разгледаш някое друго списание по стрелба и ако искаш, може да послушаш моите бръщолевици.

— Бих искала да поработя малко.

„Да поработя“, беше обичайна фраза на Люба. Марта не каза „да пострелям“, а именно да „поработя“.

— Ще успееш, има време. Освен това там сега — той кимна към залата — работят поетите.

— Поетите ли?

— Ами да, аз така им викам. Хайде, да вървим. — Митрич внимателно я хвана за ръка, сякаш се страхуваше да не я нарани.

Заведе я в стаичката си и я настани в едно старо изтъркано кресло, а самият той седна на табуретката. Сложи бутилката на масата и ласкаво я погали, обхващайки я с две ръце.

В този момент се чуха изстрели. Марта вече имаше някои познания за стрелковите оръжия и не й беше трудно да се досети, че се стреля с боен пистолет.

— Ето, нали ти казах, поетите съчиняват поемите си — усмихна се под мустак Митрич.