Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Но изглеждаше доста обезпокоен. Затова се наложи да изрита навън курвата.

— Е, казвай, какво е станало?

— Провалихме се, Петрович. — Разпери безпомощно ръце Артюх.

Съвсем непринудено я прегърна през талията, не можа да се сдържи:

— Вървете по дяволите!

Всички я възприемаха като тихо и скромно момиче от провинцията. Всъщност беше точно така. Но това в никакъв случай не означаваше, че могат да си позволяват всякакви своеволия с нея.

— Ау, колко грубо — намръщи се той.

— Да, но хората навън говорят така. Нали сам казахте, че театралното изкуство води началото си от народната среда.

Давид Исакиевич се вгледа внимателно в нея. Направи си някакъв извод наум и неодобрително поклати глава.

— Оказва се, че не сте толкова наивна, колкото изглеждате.

— Ами те наивните момиченца, Давид Исакиевич, обикновено си седят вкъщи.

Демонстративно му обърна гръб и с грациозна походка тръгна по дългия коридор. През цялото време, докато беше в полезрението му, чувстваше възхитения му поглед в гърба си.

Марта посещаваше старателно курсовете, преподавателите имаха големи надежди за нея. Само че това не й носеше никакво вътрешно удовлетворение. Беше загубила страстта си към театъра. Вече го нямаше онова вдъхновение, което само преди половин година я тласкаше към Москва и актьорската професия. И всичко това заради онези трима негодници. Мерзавците бяха съсипали живота й.

Анестезиращият ефект от физическото натоварване и уроците в един момент изчезна. Марта все по-често започна да се самовглъбява и трудно сдържаше емоциите си. Ненавиждаше насилниците си и мислено се молеше върху тях да се стовари най-страшното божие наказание.

— Марта, престани да хленчиш! — смъмри я веднъж Люба. — Престани да се вкисваш, че съвсем ще прокиснеш.

— На кого ще си му нужна такава? — пригласяше й Анка.

Двете бяха силни, издръжливи, истински спортистки. Навремето много сериозно бяха тренирали спортен многобой, но се задържаха в големия спорт само докато навършиха двадесет години, за повече не им стигнаха силите. Сега също се занимаваха със спорт, но като че ли повече за собствено удоволствие, отколкото за нещо друго.

— Че аз и сега на никого не съм нужна — изхлипа Марта.

— Глупачка! Нужна си на мен — каза Люба.

— И на мен — добави Анка.

Щом Марта провесваше нос, Люба незабавно я юрваше на извънреден крос и не приемаше никакви извинения.

През лятото Марта се провали на кандидатстудентския изпит.

Прибра се цялата обляна в сълзи.

— Те… Тя… Не харесаха зъбите ми — плачеше тя с глас.

Всичките й предни горни зъби бяха златни. И всичко това заради онези мръсници.

— Мразя ги! Ненавиждам ги! Искам да ги убия…

Честно казано, зъбите й не бяха причина за неуспеха й.

Не издържа изпита, защото игра без вдъхновение, просто беше наизустила текста, и слепец би го забелязал.

Но тя справедливо обвиняваше за провала си тримата негодници. Те бяха пречупили духовната й същност.

— И какво, ще ти олекне ли от това? — съвсем сериозно я попита Анка.

— Ако ги убия ли?

— Да.

— Да, ще ми олекне.

Може би отмъщението наистина щеше да излекува някак страшната й душевна рана.

Тя знаеше, че издирването на престъпниците не е дало никакви резултати. Или ги търсеха през пръсти, или те просто бяха изчезнали завинаги от градчето им.

— Марта, знам, че сега ти е много тежко. Но има само един начин, за да ти стане по-леко.

Люба й посочи маратонките в ъгъла на стаята.

— А не, стига толкова. Знам по-добър начин — заканително поклати глава Анка.

Само след половин час и трите вече се кандилкаха в електричката. Но не стигнаха до гарата в Москва. Слязоха на една спирка в предградието на столицата. Качиха се на автобус, който ги закара до някаква сграда с огромен сутерен. След малко Марта се озова там.

Насреща им се появи мъж на средна възраст със загоряло от слънцето лице и дълги мускулести ръце.

— Момичета, ама днес е неделя — каза им той.

— Е, хайде де, Митрич, какво пък толкова — махна с ръка Анка. — Недей да мърмориш, а посрещай гостите.

— Какво да ви прави човек…

Митрич просташки намигна на Марта, с което, явно, изрази симпатиите си към нея.

— Донесли сме ти малко водчица — каза Люба и многозначително потупа книжния плик в ръцете си.

— Ами с това да бяхте започнали! — грейна от щастие Митрич. — Сами ли ще се оправите, или да ви помагам?

— Е, все някак ще се справим и сами.

— Какво искате, бойно или спортно?