Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Защо пък поети?

— Нали знаеш кои са борците? — попита той.

— Не, не знам.

— Пълен мрак и невежество! Макар че, разбира се, не ти и трябва да знаеш. Нищо хубаво няма да видиш от тях.

— И кои са тези борци?

— Сами са се кръстили така, всъщност са най-обикновени бандити. Чувала ли си нещо за рекета?

— Амиии… по принцип да… Гледах нещо по телевизията…

— Пак добре, че само по телевизията си гледала и не си се сблъсквала с тях. Те са престъпници, рекетьори. Всички са едни яки, напомпени. А физиономиите им… не е за приказване. Винаги ми иде да се прекръстя, като ги видя. И то като имаш предвид, че не съм особено набожен. Не могат и да говорят като хората. Основните им приказки са: „таковата“, „нещо такова“, „верно“, „значи“… И само псуват, псуват на всяка дума.

— А защо им казваш „поети“?

— Ами още като влязат, и ми казват: „По е тия, по мишените, ша постреляме. По е т’ва поне сто пъти ша гръмнеме“… „По е тия“, „по е т’ва“… Поети, с една дума.

Митрич, изглежда, беше подхванал любимата си тема. Представи ги в много забавна светлина. Марта даже се посмя. А после се появиха самите борци.

Тя чак изтръпна, когато в стаичката на Митрич нахлуха две добичета с бръснати вратове и квадратни лица. На нея в един момент също й идеше да се прекръсти.

— Ооо, к’во става бе, Митрич! Верно, ти таковата, к’во, да не си си поръчал мацка нещо? — басово каза единият и се втренчи в Марта с неприятен опипващ поглед.

— ’Що бе, не е лошо гаджето — похотливо се усмихна другият и нагло я попита: — Ша дой’ш ли с мен за стотачка?

— Какво? — не го разбра Марта.

Когато се досети за какво става дума, едва не извика от ужас и страх. Точно такива изроди я бяха изнасилили. Тя хвана главата си с ръце и цялата започна да трепери. Сякаш всеки момент щеше да се свлече на пода и да се замята в истеричен припадък.

— Ей, к’во ти става бе, верно! Таковата, да не ти е превъртяла чивията, мамка му! — стъписа се първата мутра.

— Я се пръждосвайте оттука! — гневно кресна Митрич. — Съвсем сте си загубили ума! Хубавото момиче тръгнали да ми завличат. Ще видите вие, като кажа на Гената. И на Любка ще кажа — не преставаше да нарежда той.

— На Любка ли? Тази, дет’ движи с Анка ли?

— Точно тя.

— Тя пък к’во общо има общо има?

— Това е Марта, сестра й, а ти й предлагаш стотачка. Съвсем си превъртял, а?

— Сестрата на Любка, значи… Не, ама и ти си един, Митрич, защо не каза веднага! Мълчиш си, мамка му… Марта, таковата, значи, извинявай…

— Хайде, дим да ви няма!

— Добре де, Митрич, искаме само таковата…

— Казах, изчезвайте! — викна с дрезгав глас Митрич.

Мутрите изчезнаха на секундата.

Но на Марта не й стана по-леко. Продължи да трепери. Страхът скова душата й както и преди, сграбчвайки я с ледените си ръце. Добре поне, че Митрич успя да вразуми тези изроди. Ами ако се ядосат и се върнат… Ще пребият Митрич, а нея ще изнасилят като животни…

Този път със сигурност не би го преживяла.

Митрич приседна до нея. Започна да я гали по гърба.

— Защо се изплаши толкова? — попита я. — Да не би вече да си се напатила от такива?

Марта закима утвърдително.

— Изобщо не им обръщай внимание. Те са животни. Истински животни. Имат си пастир. Той няма да позволи да те закачат. А и Люба винаги ще се застъпи за теб.

Ето тук започваше най-странното.

— А те какво, да не би да се страхуват от Люба? — Марта откри лицето си и погледна Митрич през сълзи.

— Е, не треперят от страх. Но се пазят от нея. Не всички, то се знае. Но тези двамата със сигурност. Люба може да ги строи в две редици.

— Как така?

— Не знаеш ли?

— Не…

Митрич не й отговори веднага. Дълго мисли, сякаш преценяваше добре всички „за“ и „против“.

— След като Люба не ти е казала нищо, и аз няма да ти кажа — заключи накрая. — По-добре вземи пийни малко водчица. Трябва да се успокоиш.

Той отвори бутилката, наля й половин чаша и я сложи пред нея. Взе от хладилника отворен буркан с кисели краставички, набоде една с вилица и й я подаде.

— Пийни си, замези. Ще ти олекне.

Марта я изпи. Имаше гаден вкус и беше много люта, направо й се насълзиха очите. Но пък наистина й олекна.

Прибра се вкъщи чак привечер. Доста се застоя при Митрич. Първо изчака, докато „поетите“ се настрелят на воля. После просто си седя при него. Ръцете й трепереха, вече не можеше да стреля. Едва след като се посъвзе горе-долу, тръгна към електричката.

Пред блока им стоеше новичка лада деветка с цвят на мокър асфалт. Преди не я беше забелязвала. Загледа се неволно в нея и даже се спря.